Брент Уийкс - Заслепяващият нож

— Но защо? — попита Корван. — Какво получаваш с това?

— Вече го обсъдихме. Храна. Семена. Вече знаем, че нещата ще са трудни, но островът е достатъчно голям, за да не измрем от глад до пролетта. Но ако не получим семена за следващата година…

— Нямам предвид това.

— Давам на хората си чувство за цел и още една причина да ти се подчиняват, да си устроят тук нов живот и да останат дори когато нещата започнат да се оправят достатъчно добре, за да могат да напуснат.

Корван остави чашата си на пода.

— Прощавай, Гавин, но забравяш колко добре те познавам. Тук има нещо повече.

Гавин се подсмихна.

— Имам нужда да ми вярваш, Корван. Когато дойде времето. Предстоят кризи и ще трябва да действам бързо. Трябва да знам, че ми пазиш гърба, винаги.

Гърбът на Корван се стегна, лицето му помръкна. Гавин не го беше виждал толкова ядосан от години. На всичкото отгоре мина на „вие“.

— Милорд, някои хора вярват в Оролам, някои вярват в злато, но аз вярвам във вас и на това ще държа. Вярност към едного, както би трябвало да знаете.

— Смяташ, че е недостойно от моя страна да се съмнявам в теб ли? — попита Гавин.

Корван беше стиснал устни и затворил очи.

— Така е — каза Гавин. — Доказал си се предостатъчно. Но вярата ти ще бъде изпитана.

— И ще бъде през огън по-чист отпреди, несъмнено.

— Благодаря ти, Корван. Прощавай. Сатрап Данавис.

— Милорд — каза тихо Корван. — Благодаря ви за това, което направихте. Със синята напаст. Знам… Знам, че е било ужасно, но благодаря, че го сторихте.

Гавин стана, без да отвърне нищо. Огледа се. Беше призовал хората на големия площад. Имаше планове да построят стадион, но все още не бяха напреднали много по него. Все едно, трябваше да им поговори. Да укрепи подкрепата за Корван.

— Лорд Призма — каза тихо Корван. — Не знам дали мога да съм сатрап. Дори на второстепенна сатрапия.

Беше проява на милост, че смени темата, след като каза мнението си за касапницата на Гавин.

— Глупости. Същото е като това да си генерал. Само дето ако си добър в това, рядко ще ти се налага да виждаш как хората ти умират.

Генералът изсумтя. Щеше да е по-трудно от това и двамата го знаеха. След това приятелят на Гавин присви очи.

— Бунтовниците държат дъщеря ми. С това, че ме правиш сатрап, Лив ще стане хиляда пъти по-ценна за тях.

Корван винаги беше бърз.

Гавин огледа трупащите се на стадиона хора. Събираха се, за да го слушат, с надеждата, че ще говори, но готови да се примирят и само с това, че ще го зърнат.

— Знаеш ли какво не можеш да направиш с дъщеря на сатрап, когато търсиш подкрепа от неутрални страни?

Този път поне Корван нямаше готов отговор.

— Да я убиеш — каза Гавин. — Ти си ми приятел, Корван. Не го забравяй.

Лицето на Корван се изкриви за миг от внезапна скръб и внезапна надежда и раменете му потрепериха. Той извърна очи от Гавин, докато се мъчеше да се овладее, после се смъкна на колене, и още, и накрая се просна в краката на Гавин. Повече почит, отколкото благодарност. Беше благоговение. Преклонение.

— Готов сте да направите това? За мен?

— Правя го по много причини, приятелю. Няма чист алтруизъм.

— Но алтруизмът остава. Познавам ви, милорд.

— Моля те, стани, приятелю. Става неловко.

И наистина, по площада и по балконите на златистите здания наоколо мъже и жени, и дори деца, които нямаше как да знаят на какво се покланят, падаха на колене и след това по очи, където имаше място.

Това трогна Гавин. Бяха загубили всичко, защото той се беше провалил. Никой не беше ял до насита през последните месеци, защото не знаеха за колко дълго ще им стигне храната. Всички работеха от зори до мрак, всеки ден. Живееха в бараки, претъпкани с непознати. Нямаха никакво богатство, имаха малко надежда и много болка — и все пак му предлагаха драговолно дори и малкото, което имаха.

— Народе мой! — извика Гавин и гласът му се извиси до тона му на оратор, на пълководец. — Стъпкан, бедстващ, мизерстващ, но не и отчаян. Народе мой, най-скъпи на сърцето ми… — И заговори. Призова ги да станат и те се изправиха. Можеше да ги призове да го последват и в пастта на ада и те щяха да тръгнат и да пеят възхвали по целия път. Добър беше в това. Не роден за това, но бе откраднал тази корона и толкова дълго я беше тъкмил в ръцете си, че вече му прилягаше.

Обърна се към страховете им и разпали страстта им, призна скърбите им и жертвите им и ги стегна за идещите трудности, и ги накара да се чувстват горди от всичко това.