Брент Уийкс - Заслепяващият нож

Или, разбира се, можеше да отнеме още двайсет, а всеки момент Гавин можеше да се върне и…

„Не! Не го мисли. Просто продължавай. Болката не е нищо. Болката е препятствие на пътя към свободата. Не мога да бъда спрян. Няма да бъда спрян. Ще получа своето възмездие и свобода и онези, които ми направиха това, ще треперят.“

Пое десетия дъх, стегна дясната си ръка с лявата и сбра силата си. Стари белези по дланта му се разтвориха, щом синият луксин раздра кожата му.

Дазен изкрещя с отчаяние, омраза и чиста, величава воля. Снарядът изригна от него с невероятна мощ.

По време на Войната на Лъжепризмата веднъж го бяха поразили в гърдите с боен чук. Беше пропукал щита му и едно ребро. Сега, с изтощеното му тяло, беше по-лошо. Припадна.

Но когато отвори очи, видя победата си. Зеленият луксин беше разбит. Няколко тънки нишки още го задържаха, но беше разбит. Можеше да види тъмнината отвън. Затворът му беше разбит.

С наложено с воля спокойствие, което щеше да изуми по-младия Дазен, той отпи глътка вода и изяде къшей хляб. Не толкова, че от дълго празният му стомах да се разбунтува обаче.

И тогава, едва тогава притегли тънка нишка зелено. Беше светлина, беше живот, беше мощ и свързаност, благополучие и сила.

Едва тогава, най-сетне, си позволи миг на триумф. Беше го постигнал. Беше успял. Наистина беше несъкрушим. Беше бог.

Надигна се, с широка усмивка, с разтреперани крака, но достатъчно силни, за да може да остане прав, и закрета към дупката. Разкъса с голи ръце зеления луксин и направи достатъчно широк отвор, за да надникне навън. Да изпълзи навън, след като събере още малко сила.

Провря глава през дупката, притегли несъвършено зелен луксин в ръката си и окъпа мрака в немощна зелена светлина. Зеленото яйце, в което бе стоял затворен, беше като че ли побрано в по-голям тунел, съвсем малко по-широк от самото яйце. Беше все едно коя стена е пробил. Всичките бяха еднакви.

За един глупав миг се ядоса заради времето, което бе похабил в чудене коя страна да атакува. Но после и това отмина. Онзи ден на колебание беше свършил, не можеше да се върне и беше нелогично да се гризе за това, да хаби още от настоящето заради миналото. Изтласка го от ума си и усмивката му се върна.

Виждаше тунел; подът блещукаше от острите късове адски камък.

Дазен се засмя, тихо, кротко. Беше смях за това, че най-сетне, най-сетне го бяха подценили.

„Не, братко, няма да стане. Този път — не.“

— Корван, аз добър човек ли съм? — попита Гавин.

— Ти си велик човек, приятелю.

— Не е същото, нали? — попита Гавин.

Имало беше кръв в сънищата му. Кръв, зацапала водата, от синьото, което не можеше да види, до червеното, което със сигурност виждаше. Червено на сиво. В начеващата си слепота неволно бе разменил синята красота за кръв.

— Когато раздвижваш света, някои ще бъдат разбити — каза Корван. — Как би могло да е иначе? Когато потопи пиратите при нос Спокойствие, окованите за греблата роби умряха първи. Какво друго трябваше да направиш? Да оставиш пиратите да пленят и превърнат в роби още хиляди други? Но не това имах предвид. Ти си велик.

Гавин помисли над това и го затаи в паметта си.

— А ти, Корван? Що за човек си ти?

— Аз просто съм компетентен. Червен по обучение, но не по природа. Не съм водач, освен когато липсва водачество. Но ти знаеш тези неща по-добре от всеки друг. — Изражението му беше хитро, насмешливо.

Не водач, освен когато липсва водачество? Беше истина: Корван беше доказал, че е доволен да приема заповеди — дори заповеди, които не разбира — от тези, които са спечелили доверието му. След това, без да промени нрава си, беше поел командването на цели армии. Знаеше какво трябва да се направи и го правеше, някак си без това да променя самопреценката му. Може би наистина беше живял съвсем доволен като бояджия в малко градче.

Гавин се зачуди как го постига това Корван. Самият той никога не се примиряваше с друго място освен първото. Дразнеше се от по-волевите от него, като баща му, или от по-мъдрите, като Бялата. Изгаряше от яд.

Беше слабост в характера му, несъмнено.

— Правя те сатрап — каза Гавин. И да го съкруши дано това Корван, какъвто и да беше.

Корван се задави с чая. Наистина задоволително.

— Ти луд ли си? — попита Корван. — Милорд.

— Това до голяма степен е каквото вече си, а аз все още съм Призмата. Това е мой прерогатив. Ще се опитат да ме спрат, но стига да не избиеш ясновидците, никой от другите сатрапи или членове на Спектъра няма да загуби нищо. Ще предложа да получиш име на Цвят в Спектъра, но ще си позволя да загубя по тази точка, за да утолят егото си с някоя победа. Новата ти сатрапия ще е второстепенна за няколко поколения. Това ще са политически битки, които ще трябва да водят тези след нас. Първо — оцеляването.