Брент Уийкс - Разбитото око

Горящата лодка бе потънала, дори пушекът се разпръсваше. Но галерата вече беше там. Кип не знаеше много за галерите, но тази му се стори доста малка. Дълга може би трийсетина крачки. Не можеше да прецени точно от такова разстояние. Нямаше вдигнат флаг. Не беше галерата на Топчията.

Само че бяха спрели и Кип видя как пуснаха въже във водата.

Значи Зимун беше жив. Кип се умърлуши. Ако самият той бе пленен от пирати, дори ако го бяха намерили обикновени моряци, щеше да се тревожи от сигурната робска участ. Едва ли би имал и нищожен шанс да се отърве. За Зимун не таеше нито страхове, нито надежди. Нищо чудно да стане капитан на галерата още преди края на тази седмица.

„Оролам да го порази. Оролам да го заслепи дано. Оролам да му отнеме светлината и в живота, и в смъртта.“

Но поне засега Кип беше в безопасност. Нуждаеше се от вода. После и от храна. След това и от път към дома. Дреболии. И самият му живот беше дреболия. Но не и съобщението, което носеше. Мъжете и жените на кораба бяха видели онази нощ как Гавин Гайл пада зад борда, след като е пронизан с меч. Сигурно го смятаха за мъртъв. Кип обаче знаеше, че не е вярно. И че Топчията го беше пленил.

Ако ще и боговете да му се опълчат, щеше да върне баща си.

От пистолета нямаше полза. А по-лошото беше, че от яд Зимун го захвърли във водата. Задържаше се на повърхността и гледаше как пиратският кораб се носи към него. Несъмнено си мислеха, че ще го поробят. Несъмнено щяха поне да опитат.

Не можа да сдържи усмивката си. Толкова рядко се пада истински шанс да убиваш безнаказано.

Предпочиташе да са му достъпни повече цветове, но можеше да се задоволи и със синьото. Натрупа син луксин в раменете и гърба си, за да го скрива туниката. Не се справяше много добре с трупането на луксин. Усещането беше неприятно, а и никога не успяваше да прочисти кожата си напълно — оставаше синкав оттенък, все едно мръзнеше до смърт. Хиляда други неща вършеше превъзходно, но не и укриването на превъзходството си.

Лодката изгоря достатъчно, за да потъне със съскане и последната дъска. Надяваше се пиратите да не умуват над въпроса как една лодка е успяла да избълва толкова дим. Можеше да си помислят, че е превозвал катран или черен барут.

Поне изглеждаше, че Кип е мъртъв. Зимун нито го чу, нито го видя след взрива на лодката, а не му се вярваше, че момчето е успяло да се отдалечи от нея. Самият той се бе гмурнал, за да не го засегнат ударната вълна и парчетата. Жалко, че бе загубил лодката. Трябваше да се досети, че Кип ще опита някакъв номер. Оказа се лукав, а и твърде пъргав за едър дебелак с превръзка на очите.

Нямаше значение. Пиратите щяха да го спипат, ако ще да беше в лодката. Оставаше само да почака. Плуването не го затрудняваше. В Ябълкова горичка, където бе отраснал, всички момчета и момичета плуваха за удоволствие, скачаха във водата от една голяма люлка или се плъзгаха по гладките камъни в бързеите.

Галерата го доближи след броени минути. Хвърлиха му въже, после спуснаха и въжена стълба и един беззъб пират му извика да се качи.

„Че какво друго да правя, малоумнико? Да кисна във водата ли?“

Зимун се покатери. Прескочи чевръсто фалшборда, без да се стряска от четиримата пирати, насочили саби към него. Никой не се целеше с мускет. Добре. Все пак сведе поглед, чакаше кой ще го заприказва.

— Млад е — подхвана Беззъбия, който явно беше помощник-капитанът и освен това беше грозен като участта на гребците. — Кльощав, но не е много изнежен. На тия години ще заякне бързо. Ще ни върши добра работа. Ямата храчеше кръв вчера. Ще го оставим да се съвземе. Оролам ни се усмихна.

— Ще ме поробите ли? — попита Зимун с глас на уплашено момче.

Отговори му капитанът — аташиец със сплетена брада, но с кафяви очи вместо обичайните за неговия народ сини.

— Поробване е тежка дума. Тук всички се трудим. Нали Оролам е казал, че всички хора са братя? И ти ще се трудиш на веслото до своите братя.

— Ами ако откажа? — попита Зимун.

Плъзна син луксин надолу по вътрешната страна на ръката си. Както бе отпуснал ръце покрай тялото си, беше почти невъзможно да забележат.

— Всички работим — безстрастно повтори капитанът. — Това е моят кораб, моят свят.

Зимун можеше да направи предложението си още сега. Да им каже, че е полихром. Този капитан не изглеждаше особено свадлив. Не го удари, макар че наглед нищо не му пречеше.

— Хрумна ми нещо по-добро — отвърна Зимун. — Какво ще кажете да…

Изстреля шип от син луксин в лицето на стоящия най-близо мъж. Острото парче прониза носа му и се заби в мозъка. Зимун се завъртя от изтласкването на такава маса луксин и се възползва от движението, за да удари с още едно синьо острие. Отсече китката на втория мъж. Тласна цяла буца луксин в гърдите му и го събори. След миг друг син шип се въртеше бавно в лявата му ръка, насочен към капитана.