Брент Уийкс - Разбитото око

В кратките месеци, когато се обучаваха заедно, Кип бе станал не само неин партньор. Той беше най-добрият ѝ приятел.

Не проумяваше това досега. Не беше до него, когато трябваше да му помогне. Немислимо беше той да е мъртъв. Ако не се бе поддал на паниката, би могъл да се носи по морето поне до сутринта. Досега Тея не бе чула нищо за акули. Не че това беше голяма утеха — оцелелите не искаха да предъвкват какво би могло да се случи и на тях.

Ако беше издържал до изгрев, вероятно го бяха спипали ловци на роби. Кип бе притеглял толкова много предишния ден, че сигурно го беше мъчила светлинната болест, дори ако не бе пострадал допълнително. Бе оставил кутията с набора очила на койката си. Значи е бил безпомощен.

И да беше останал жив, сега Кип беше окован към весло.

Нито Тея, нито някой друг можеше да направи нещо за него.

Зимун стоеше, заслонил очите си с длан, а тежкият пистолет сочеше право надолу, към дъното на лодката. Кип се хвърли напред и веслата изскочиха от жлебовете. Внезапното пляскане на весло във водата привлече вниманието на Зимун и той се обърна към звука, не към Кип.

Ръцете на Кип бяха твърде слаби, за да блъсне с тях, пък и мъкнеше цялата тежест на веслата. Все едно му беше дали напада майсторски. Отпусна ръце надолу и заби рамо в Зимун. Улучи го някъде около лакътя, притисна ръката му с оръжието към тялото, блъсна го с всичка сила и изтърси:

— Ето ти цялата ми инерция, братко. Подарък от мен.

Зимун политна назад. Глезените му закачиха планшира и той много приятно за окото се превъртя с главата надолу. Цопна с плясък във водата, а Кип се стовари на дъното и си удари бузата. С ръце зад гърба, задържани от тежките весла, нямаше как да се предпази.

Но беше паднал в лодката и само това беше важно.

Надигна се със сила, която дори не подозираше у себе си. Вече притегляше син луксин и в прилива на удоволствие от притеглянето и гледката как неговият мъчител размахва ръце във водата едва не пропусна факта, че цялата лодка е в обръч от луксин. И червен, и жълт. Дълга ивица в същите цветове се проточваше към Зимун.

Неговият враг изскочи на повърхността и на Кип му се стори, че дулото на пистолета изведнъж се уголеми, вторачено в него. Петлето изщрака, щом Зимун натисна спусъка, но изстрел нямаше. Барутът бе подгизнал. Поредната вълна скри Зимун.

Кип припряно направи сини остриета и сряза оковите от зелен луксин, които свързваха китките му с веслата.

Зимун завъртя ръка в разпенен кръг. Кип знаеше, че иска да достигне ивицата.

Метна се във водата от другата страна на лодката. И още докато се гмуркаше, проумя каква грешка е направил. Вместо да притегля, за да се освободи от лодката, защо не бе притеглил, за да среже ивицата на Зимун?

„Тъп си, Кип, тъп си!“

Още беше под повърхността, размахваше усилено крака в устрема да се отдалечи колкото може повече от лодката, когато му се стори, че морски демон е паднал отгоре в морето. Изплува нагоре и зърна надигащ се стълб от черен дим и червено-оранжеви пламъци на мястото на лодката. Не виждаше Зимун, който беше зад взрива.

Неговият враг беше по-добър плувец. Днес нямаше да сполучи с отмъщението. Ако Зимун го откриеше, щеше да го преследва. И щеше да го удави.

Още миг-два остана отгоре, подмятан от вълните. Не беше в състояние да плува. Ръцете му тежаха като олово и макар че краката му още не се схващаха, скоро и това щеше да се случи. Мазнината в тялото му би го задържала на повърхността, стига да не се уплаши прекалено, но така нямаше да избяга от Зимун, камо ли от пиратската галера. Огледа се, но не можа да я открие заради вълните.

А пиратите щяха да ги намерят лесно заради пожарището, в което Зимун бе превърнал лодката.

„О… Просто е.“

Притегли толкова син луксин, колкото можеше да задържи, и го оформи в кухи тръбички край ръцете си, после изстреля през тях луксин, за да изтласква вода назад. Също като откат на мускет — избутваш вода назад, а тя те бута напред. Притегли още, за да го крепят тръбичките под мишниците, вдиша дълбоко и се извъртя към брега.

Най-хубавото беше, че Зимун изобщо не го видя.

Движеше се много по-бавно от Гавин Гайл, когато той се бореше с морския демон. Разбираше, че бърка в нещо, но не знаеше каква е грешката. И все пак пореше водата три-четири пъти по-бързо, отколкото би могъл да плува. Скоро проумя, че относителната загуба на скорост всъщност е благо за него. Не надигаше вълни и не се издаваше пред пиратите.

След около час — или само така му се стори — излезе на брега. Трябваше да се скрие между дърветата. Ако се стовареше на брега и заспеше на място, където можеха да го видят от галерата, всички усилия щяха да са напразни. Повлече се напред, яркият от слънцето пясък скърцаше под босите му крака. По аташийския бряг имаше много красиви кътчета като това. Палми се полюшваха безшумно. Добра се до сянка и най-после се обърна да огледа къде е Зимун.