Брент Уийкс - Разбитото око

Точно под нея беше каютата на Андрос Гайл. Тея подслушваше тук при всяка възможност през последната седмица. През останалото време се катереше по такелажа, слушаше поученията на моряците и запомняше по нещичко за занаята им. Преструваше се, че идва тук да се моли, затова седеше, без да помръдне. Преструваше се също, че тъгува. Нали тук Кип бе скочил или бе бутнат в морето. Веднъж преструвката изтръгна истински сълзи. Харесваше Кип повече, отколкото си бе мислила.

Както си седеше на палубата, я доближи командир Железни. Тя понечи да се изправи, но той ѝ даде знак да не става.

Постоя при нея и миговете се проточиха. Щеше да се радва на мълчаливата му компания, ако не се боеше, че командирът ще се досети защо си е избрала тъкмо това място.

Накрая той каза:

— Кип… Трошача ме помоли да се погрижа документите за освобождаването ти да бъдат регистрирани. Ще го направя. Знаеш, че си сред най-добрите от новаците. Знаеш и колко се нуждае Черната гвардия от добри бойци. Но изборът си е твой. Когато бях на твоите години, положих клетвата, защото това се очакваше от мен, а не защото исках или защото смятах, че така е редно. Тея, няма да причиня същото и на тебе.

Обърна се и я остави сама.

Тя се замисли как ще приеме свободата. Да се върне у дома? Да се омъжи за някой дюкянджия? Да научи занаят? Какъв занаят? Твърде странно беше, прекалено голям скок след всичко, което бе преживяла през последните месеци. Отложи умуването и наостри слух да долови гласа на Андрос Гайл. Отначало той не отваряше илюминатора, но от няколко дни той винаги беше отворен. Сутрин тя имаше най-голям шанс да подслуша нещо. Щом вятърът се засилеше, ставаше невъзможно. Но за седем дни тъй и не чу нищо важно — почти само заповеди към стайния роб Гринуди, стария париец, на когото Андрос Гайл като че ли се доверяваше напълно.

Поредният безполезен ден. Тея не чуваше кой знае какво. Андрос и Гринуди толкова отдавна имаха общи дела, че в разговорите им зееха пролуките на недоизказаното, което се подразбираше само от тях двамата.

— Някакви признаци, че той не се залъгва?

— Никакви. Разбира се, докато получим доказателства, ще е твърде късно за един от нас.

— Бездруго ще е твърде късно за нас, каквото и да стане. Проклятие… — каза Андрос малко по-силно. Стоеше до илюминатора. — Толкова близо беше, Гринуди. Почти докосвах дръжката.

— Грешката е моя, господарю.

— Не. Ти ми спаси живота. Отново.

— Господарю, силата ми вече не е като някога. Допуснах да ме изненадат.

Тея се намръщи и уви сивото новобранско наметало по-плътно около тялото си. Гринуди е допуснал да го изненадат? Кой го е изненадал? Кип ли? Значи Кип наистина ги беше нападнал? Възможно ли беше това? Кип не би направил такава глупост, нали?

Разбира се, че би го направил. Но опит за убийство? Не, Кип не би постъпил така. Може би е посегнал да нарани, но не да осакати, не да убие. Тя бе виждала какъв е в яростта си.

— Господарю, погледнете на положението откъм добрата му страна. Не ви предстои Освобождаване тази година.

Тонът на Гринуди прозвуча някак причудливо и Тея се смръзна. Нима Андрос Гайл бе възнамерявал да разкъса халото? Защо Гринуди би говорил за това толкова нехайно?

Ръка се провря през илюминатора и един дресиран гълъб излетя с шумолене на пера. Стресна Тея, но никой не обърна внимание нито на изненадата ѝ, нито на птицата — много гълъби бяха изпратени със съобщения тези дни.

Андрос затвори илюминатора и гласовете заглъхнаха. Тея искаше да се надигне и да се махне незабавно, но не забравяше и за миг, че седи точно над каютата на Андрос. Колкото и да беше лека, дървото можеше да заскърца, когато се премести. Почака още няколко минути, наглед унесена в медитация. Кип беше нейният партньор по време на обучението. Той бе заложил нещо — Тея още не знаеше какво, — за да спечели от Андрос Гайл документите за нейното освобождаване. И веднага след това се бе опитал да ѝ върне свободата. Изслушваше я, когато обсъждаха стратегии, накара я да почувства за пръв път, че и тя — робинята, може да допринесе нещо с ума си.

Осъзна, че ръката ѝ е стиснала в мъртва хватка мускалчето със зехтин. Откопчи пръстите си от този символ на робската ѝ участ. Дала ѝ го беше Аглая Красос — заплаха и напомняне. Зехтин, който носи облекчение в робските бардаци. Зехтин, който би ѝ помогнал да оцелее, когато ѝ се изреждат трийсет до петдесет мъже всеки ден. Щом започнеше да ѝ се струва, че е останала без сили, тя докосваше малкия знак за робското си положение. Знак за онова, което можеше да я сполети. Знак за онова, от което Кип бе обещал да я избави завинаги.