Алън Кол: Краят на империята

— Тъй вярно, сър. Имаме ли окончателна цел?

Стен не отговори.

Не защото не искаше да отговаря, а тъй като тайната на живия конспиратор бе никога да не издава докрай всичко, което възнамерява да направи. Нещо повече, сега той не само имаше две цели, но и разполагаше с бързо разрастващ се флот.

За първата от двете цели все още не бе решил. Но всички успешни въстания изискваха в началото да се срине някоя Бастилия.

Втората?

Махони — докато го влачеха към смъртта му — бе извикал „Върви у дома“.

И Стен най-сетне бе разбрал какво е имал предвид. Макар все още да не знаеше защо или как.

Или поне се надяваше.

Ранет заби лакът в ребрата на сънения чиновник, настъпи пръстите на флотския офицер и изля с обиграна безгрижност горещото кафе в скута на охранения бюрократ.

Докато си пробиваше път през тълпата, тя сипеше извинения наляво-надясно.

— Пардон… съжалявам… колко съм непохватна…

Ако някой си бе направил труда да я проследи внимателно, неминуемо щеше да забележи, че се движи с гъвкавата лекота на военен ветеран. Носеше се в избраната посока с максимална скорост. Прескачаше откритите места. Създаваше пролуки там, където не съществуваха. И през цялото време не сваляше очи от избраната цел — високите врати, водещи към залата за пресконференции на замъка Аръндел.

При вратата я спря огромен като планина мъж. Златистият герб на ръкава му бе „В“, с извито около него като змия „С“.

„Чудесно — помисли си тя. — Шибаната Вътрешна сигурност е тук.“

Тя го дари с най-подкупващата си усмивка. Гарантирано разтопяваща сърцата на всички хетеросексуални мъже.

— Простете, моля… — Понечи да се шмугне под ръката му и да влезе в залата. Отвътре се чуваше сух равномерен глас. Негодниците вече бяха започнали. „Ще обеся някого за това“, помисли си тя.

Но мъжът от ВС отново й препречи пътя и избоботи:

— Само за журналисти.

Все така сладко усмихната, Ранет измъкна картата си и я размаха под носа му.

— Ами значи е точно за мен. — Мъжът погледна картата, сетне лицето й. Хич не бързаше.

— Вярно е, че прилича на теб — рече той. После се ухили злобно. „Няма що — рече си Ранет. — Още един, който мрази журналистите.“ — Но пак няма да те пусна.

— И защо?

Мъжът от ВС подскочи. Сладникавата нотка в гласа на Ранет бе изчезнала, от тона й повя вледеняващ хлад.

— Защото такива са ми заповедите — изръмжа пазачът. — Пресконференцията вече започна… Никой не може да влиза или да излиза след началото.

Но миг по-късно самодоволната му усмивка изчезна, защото Ранет даде пълна воля на гнева си.

— Разкарай се от пътя ми, надут нещастник — озъби му се тя. — Ако не ме пуснеш веднага, ще ти изпържа очичките за закуска.

Близо минута и половина тя го засипва с проклятия и заплахи, половината от които той сигурно не беше чувал през живота си — включително и обещанието да го запознае с личния палач на Императора.

Името от журналистическата карта изглежда най-сетне пробуди отглас в миниатюрния му мозък. Жената, сипеща заплахи, бе истинска репортерска легенда. Ранет бе проследявала Таанските войни от самото им начало. Бе оцеляла през кошмарните години на управлението на пълномощния консул. Беше автор на печелили многобройни награди репортажи, от които дори той бе настръхвал. Могъщи правителства и корпорации се криеха като малки деца там, където тя се появяваше със своя репортерски екип.

Когато Ранет спря да си поеме дъх — или да получи вдъхновение, — мъжът от ВС побърза да се дръпне от пътя й. Беше готов да се изправи срещу злобното лице на своя началник, но не и да изтърпи атаката на тази жена. Озърна се, пое си дъх и неволно потрепери. Тя вече беше вътре. Майната им на заповедите.

Флотски адмирал Андърс — шеф на Отдела за флотски операции на Негово Величество — отдели няколко секунди за мислени ругатни, когато видя Ранет да се провира през тълпата и да гони някакъв млад глупак от стола му.

Досега всичко вървеше идеално. Когато научи вестта за дракхската история в Алтай, той задейства офицерите си за връзка с пресата, преди още да е получил заповеди от Императора.

Критиците на адмирала — които сега до един мълчаха — смятаха, че е твърде млад за заемания пост. Освен това бе прекалено хубав и изискан. Човек, издигнал се доста бързо на този пост благодарение по-скоро на талант в политиката, отколкото на военни успехи. Всъщност всички получени досега медали бяха от инсценирани щурмове на наскоро прочистени от врага територии. Разбира се, по-важното бе как всичко това е било представено пред обществото.