Чарлз Строс - Сингуларно небе

(Подобни транспортни сонди съвсем не бяха рядкост — конструирането и изстрелването на звездно платно с тегло един килограм, способно да пренася на десетки светлинни години през космоса огромната тежест от стотина грама, сами по себе си не представляваха особено затруднение дори за текстилната индустрия, само дето властите тук, в Новата република, бяха ужасно чувствителни на тема контакти с идеологически нечистата обитаема част на вселената.)

— Ало? — рече персоналният асистент.

— С Херман ли говоря? — попита Мартин.

— Тук персоналният асистент. Херман е на линия. Автентичността потвърдена.

— Днес имах среща с чиновник от Канцеларията по надзора на населението — продължи Мартин. — Оказа се, че са страшно чувствителни на тема идеологическа пропаганда.

Двайсет думи за пет секунди, около половин милион бита, предадени директно. Транскрибирани като текст обаче те нямаше да надхвърлят и стотина бита, може би дори по-малко от петдесет, при подобаваща компресия. Което осигуряваше още петдесетина бита за връзка между персоналния асистент на Мартин и Земята. Ако отидеше в някоя пощенска станция, щяха да му вземат по долар на дума, да се реди цял ден на опашка и освен това пощенският инспектор щеше да подслушва разговора.

— Какво стана? — попита Херман.

— Нищо сериозно, освен че ми направиха предупреждение. Ще го включа в доклада си. Не мисля, че има общо със свръзката.

— Тогава с какво — с работата?

— Не. Никакви подозрения, поне доколкото можах да определя.

— В такъв случай защо те викаха?

— Някой е подслушвал в бара. Искаха да ме сплашат. Още няма разрешение да се кача на борда на „Лорд Ванек“. Достъпът до корабостроителницата е строго ограничен. Струва ми се, че са обезпокоени от нещо.

— Някакви признаци за необичайни събития? Маневри на флота? Подготовка за отлитане?

— Нищо, което да ми е известно. — Мартин преглътна останалата част от коментара. Разговорите с Херман чрез нелегалния предавател винаги го изнервяха. — Отварям си очите на четири. Край на доклада.

— До скоро.

— Персонален асистент — изключи канала.

— Каналът изключен. — Мартин не пропусна да отбележи, че през цялото време на разговора гласът на персоналния асистент бе неговият собствен. Това бе съвсем естествено — релативистичната мигновена връзка бе толкова скъпа, че изпращането на звуков поток можеше да се определи само като безразсъдна екстравагантност. Но от друга страна, да разговаря със себе си през бездна от седемдесет светлинни години бе доста самотно занятие. Особено като се имаше предвид, че страховете му бяха съвсем реални.

Поне досега бе успял с ролята на дебелокож чуждоземен инженер, който има голяма уста и очаква кога най-сетне ще го допуснат до двигателите на кръстосвача на Негово величество „Лорд Ванек“, за да извърши уговорените в договора подобрения. Всъщност се справяше със задачата толкова добре, че дори бе успял да види как изглежда отвътре Василискът и да се измъкне жив.

Което едва ли щеше да му се случи втори път, ако научеха за кого работи.

— Мислите ли, че е шпионин? — попита младши прокураторът Василий Мюлер.

— Не, доколкото ми е известно. — Чиновникът, който всъщност бе старши прокуратор, си позволи едва забележима усмивка, но белегът, който разсичаше бузата му, му придаде сатанински изглед. — Ако разполагах и с най-малки доказателства, че е шпионин, на мига щеше да стане бивш шпионин. Дори бивш всичко , ако мога да се изразя така. Но не това те попитах одеве, нали? — Той втренчи поглед в помощника си и си придаде недоволна физиономия, каквато използваше винаги, когато разговаряше с новаци. — Кажи ми защо го пуснах?

— Ами, защото… — Младши прокураторът го гледаше объркано. Беше тук от шест месеца, по-малко от година след завършването на гимназията, и неумението му все още си личеше. Изглеждаше почти невръстен юноша, русокос и синеок, крайно неопитен в изкуството на социалните контакти, като безброй подобни на него интелигентни млади мъже, бълвани от образователната система. Личното мнение на прокуратора бе, че такива като него са крайно неподходящи за работата в тайната полиция. Преди това бе добре да преминат през месомелачката на живота. Този тук несъмнено бе наследил интелигентността на баща си. Ако бе наследил и неговата гъвкавост, но без склонността за бунт срещу установените порядки, накрая сигурно щеше да стане чудесен служител.

След близо минута мълчание прокураторът го подкани отново: