Чарлз Строс - Сингуларно небе

— Млади човече, отговорът ти е съвсем неприемлив. Опитай пак.

— Ами… пуснахте го, защото има голяма уста и ще е лесен за подслушване, където и да отиде.

— По-добре, но също така напълно невярно. Но това, което каза одеве, ме заинтригува. Защо не мислиш, че е шпионин?

Василий се намираше под двойно натоварване — не само че го изпитваха, но трябваше да издържа и на погледа на прокуратора.

— Защото, сър, говори прекалено много. От шпионите не се очаква да привличат внимание върху себе си. Не е в техен интерес. Освен това той е инженер, има сключен договор за работа с Флота, но корабът, за който става въпрос, е построен от неговата компания. Искам да кажа — за какво им е да шпионират собствения си кораб, нали? А не би могъл да е и професионален пропагандатор. Всеки професионалист би се справил много по-добре в онзи бар. — Той млъкна и на лицето му се изписа полудоволна физиономия.

— Добро начало. Жалко, че не мога да се съглася с теб.

Василий преглътна стреснато.

— Но аз си помислих, че вие не го смятате за… да не искате да кажете, че е твърде… че се държи прекалено предизвикателно за шпионин? Приказва на висок глас в бара, спори за политика, прави неща, които не би направил никой шпионин — сякаш се опитва да приспи бдителността ни?

— Много добре — кимна прокураторът. — Ето, че започваш да мислиш! Но моля да отбележиш — аз нито веднъж не съм казвал, че господин Спрингфийлд не е шпионин. Нито съм твърдял противното, разбира се. Може да е, също както и да не е. Това, което искам от теб, е да ме убедиш, с неоспорими доказателства, в едното или другото. Разбра ли ме?

— Искате да ви докажа, че не е шпионин? — попита Василий. — Но това е невъзможно!

— Точно така! — почти изкряка прокураторът и тупна помощника си по рамото. — Също както и обратното, поне на този етап. Ето ти една подходяща задача за обозримото бъдеще, младши прокуратор Мюлер. Опитай се да докажеш, че нашият раздразнителен посетител от тази сутрин не е шпионин — или събери достатъчно доказателства, които да оправдаят арестуването му. Хайде, ставай! Не ти ли се ще да напуснеш това мрачно учреждение и да се поразходиш из столицата? Ето ти една възможност. Освен това ще има какво да разказваш на онази фуста, след която търчиш, откакто се появи тук!

— Ах… за мен е чест — отвърна Василий. Изглеждаше малко изплашен и гледаше прокуратора с нескрито страхопочитание. — Но, сър, ще ми позволите ли да попитам защо? Искам да кажа — защо сега?

— Защото е крайно време да научиш нещо повече от онова, което чуваш на сутрешния рапорт — отвърна прокураторът. Очите му лъщяха зад стъклата на очилата, а мустаците му бяха едва забележимо настръхнали. — Идва време, когато всеки офицер трябва да поеме пълното бреме на отговорностите си. Предполагам, че имаш поне известна представа откъде да започнеш, благодарение на докладите, които четеш така внимателно. Време е да се премине към действие. Задачата не е от опасните, не те пращам да гониш революционери. Ха-ха. Днес следобед ще слезеш на втори подземен етаж за инструктаж и от утре се захващаш. Ще чакам доклади на бюрото си всяка сутрин, като започнем от вдругиден. Покажи ми за какво те бива!

На следващата сутрин Мартин се събуди от настойчиво тропане по вратата.

— Телеграма за Мартин Спрингфийлд! — извика доставчикът.

Мартин се загърна с халата и открехна вратата. Подадоха му плика, той се подписа и го върна, като задържа съдържанието. След това, като премигваше сънено, отиде до прозореца, вдигна завесите и зачете. Беше достатъчно приятна изненада, за да забрави яда си от ранното събуждане — потвърждение, че визата му е одобрена, наложените ограничения са вдигнати и още тази вечер, в 18:00, трябва да се яви на входния терминал на флотския космоелеватор в Южна Австрия за транспортиране до флотската корабостроителница на геосинхронизирана орбита.

Телеграмите, помисли си той, са много по-нецивилизовани от електронната поща — последната не пристига заедно с доставчик, оборудван с бележник, в който да оставиш подписа си. Жалко, че електронната поща бе забранена в Новата република. Но това бе съвсем обяснимо — електронната поща, ако не друго, е децентрализирана, телеграмите — не. А в Новата република бяха побъркани на тема централизация.

Той се облече, избръсна се и слезе в столовата да закуси. Носеше местно облекло — тъмно сако, тесни панталони, ботуши, риза с дантелено жабо — но кройката бе леко демоде, колкото да намекне, че не е съвсем наясно с тукашните традиции. Вече знаеше, че чуждоземските дрехи не се посрещат с добро око, когато общуваш с местните, но ако изглеждаше поне малко различен, точно колкото да се разбере, че не е оттук, без обаче да го подчертава, можеше да си позволява известни волности в държането. Без никакво съмнение Новата република бе строго изолирано общество, с което бе трудно да свикне дори някой пътувал много като Мартин, но го радваше, че поне обикновените хора го приемат съвсем радушно.