Чарлз Строс - Железният изгрев

— Никога не съм работила със Засмените шегаджии — призна Рейчъл. — Но първо, нека ви кажа, че като при всички СОБЗ операции, очаквам неограничена доставка на екипировка и пълна поддръжка по време на операцията, а в случай на фатален инцидент, изплащане на застраховка на семейството ми. При провал членовете на СОБЗ не носят никаква отговорност, тъй като обикновено участникът в операцията загива на място. Що се отнася до мен, ще се опитам да дам най-доброто от себе си. Ясно ли се изразих?

— Напълно. — Макдугъл посочи един стол. — Настанявайте се. Имаме половин час, преди да настъпи критичният период.

— Ясно. — Рейчъл седна, сплете пръсти и въздъхна. — Защо смятате, че заплахата е реална?

— Ами защото прокарахме неутронов брояч покрай стената и той едва не подскочи. Дори помислихме, че се е повредил, толкова високи стойности показваше, но после се сетихме, че онзи тип вътре просто дърпа дракона за опашката. Успял е да се сдобие с ръководство за сглобяване на адска машина, предназначено за олигофрен, и през последните шест месеца е купувал на дребно берилий, уж за кухненските апарати.

— Мамка му! Берилий. И никой не е забелязал?

— Ей. — Макдугъл разпери ръце. — Не ни плащат за това, ясно ли е? Ние сме частна компания и имаме строго определени задачи по поддръжка на реда. Това е свободен, пазар все пак.

— Хъм. — Рейчъл кимна. Стара позната картинка. С деветстотин постоянни места в Съвета за сигурност на ООН бе цяло чудо, че въобще се вършеше някаква работа. Всички бяха свикнали да живеят, заобиколени от домашни нанофабрики и незаконни доставчици на компоненти за оръжия. Правото на самоотбрана — както бе установено в обществото — не се простираше чак до масово унищожение, но почти достигаше границите му — ако не другаде, то в гъсто заселените райони. Точно това налагаше да съществуват доброволчески бомбени отряди, което от своя страна бе станало храна за среднощните й кошмари и в края на краищата я бе принудило да постъпи на тайна дипломатическа работа. Всъщност работа с почти същите задачи, само че в галактически мащаб и с предимството, че правителствата обикновено се оказваха по-склонни да встъпват в рационални преговори от отделните индивиди, хранещи ненавист към обществото и сглобяващи в кухничките си домашни атомни бомби.

— И така. Нашето приятелче е успяло да събере двайсетина кила силно радиоактивен материал и да го сглоби в субкритично състояние, без никой да забележи. После какво?

— После за това научил роботът, представляващ управата на блока, в който живее, и автоматично издал четиринайсетдневно предупреждение за освобождаване на квартирата поради нарушаване на правилника. В този град съществува стриктна политика на нулева толерантност по отношение на оръжията за масово унищожение.

— О, Боже! — Рейчъл уморен разтри челото си.

— Нататък става още по-интересно — увери я инспектор Макдугъл с нездрав ентусиазъм. — Нашият луд незабавно праща послание на робота с настояване да бъде признат за президент на Уганда, крал на Шотландия, Върховен планетен диктатор и Лявата ръка на Есхатона. Роботът му предлага да си го начука, което вероятно не е била най-подходящата идея — малко след това идва бомбената заплаха.

— Накратко, типичен конфликт хазяин — наемател, но под сянката на термоядрена заплаха.

— Нещо такова.

— Отврат. И какво после?

— Роботът окачествява отговора като: а) заплаха за нанасяне щети на жилищна собственост и б) основаваща се на притежание на оръжие за масово унищожение. Незабавно се свързва със своя застраховател, който на свой ред известява полицията и на сцената се появява офицер Шварц.

— Офицер Шварц наблизо ли е? — попита Рейчъл.

— Точно зад вас — обяви нещо, което Рейчъл в началото бе приела за резервен брониран костюм. Оказа се стандартна броня за специалните отряди. Шварц се извъртя тромаво към нея. — Тъкмо се готвех за влизане.

— Ох. — Рейчъл премигна. — Каква е обстановката горе?

— Той е доста едър — рече Шварц. — Мелатонинов тип, очевидно с излишък на андрогенни хормони. Бих го оприличил на танк от плът и кръв. — Шварц изсумтя. — А казват, че бил „актьор“. Крайно неподходяща класификация за тип с вид на див и опасен звяр.

— Кажете й какво се случи — прекъсна го уморено Макдугъл; току-що бе приключила някакъв разговор по предавателя на китката си.

— Ами какво. Този „актьор“ настоява да бъде коронован за крал на Африка или нещо подобно. Опитах се да му обясня любезно, че това не може да стане и че мога само да го уредя за крал на участъка от канавката между номера 19 и 21 на Рю Табазан, ако не си тръгне мирно и тихо. Не бях въоръжен и когато монсеньор артистът насочи оръжието си към мен, се наложи да напусна и да отправя кратка благодарност към небесата, че извадих късмета да го сторя на два читави крака.