Джон Скальци - Апокалипсис

— Нищо не са предавали — отвърна Партридж. — Само се насочиха да ни прехванат.

— Не сме достигнали пълна мощност — напомни Гонри на съпруга си. — Можем да им избягаме.

Танс поклати глава.

— Рано е. — Посочи маркера на „Брансид“ на екрана пред себе си. — Това е голям, много масивен кораб. Ускорява по-бавно, но иначе е по-бърз от нас. Ако зафучим с все сила още сега, ще ни настигне преди плитчината.

— Ако ни спипат със стоката, която натоварихме, ще ни го начукат — намеси се Ган, но след миг се усети на кого го казва. — Ъъ… извинете, сър.

Танс кимна разсеяно, пръстите му се плъзгаха над пулта. Ленсън се загледа в тях и разбра, че баща му прави изчисления за „Не сме“ и „Брансид“. Не схващаше подробностите, но чу тихото доволно сумтене на Танс, който вдигна глава към него.

— Знаеш ли какво правя? — попита капитанът сина си.

— Не.

— Опитай да отгатнеш.

— Искаш да избягаш от онзи кораб.

— Позна. Но знаеш ли как ще го направим? Вече казах, че ако ускорим веднага, те ще ни догонят.

— Не знам.

— Хайде, Лен, искам да мислиш заедно с мен.

Ленсън поумува.

— Изчакваш — каза накрая с надеждата, че баща му няма да го разпитва придирчиво, защото не си представяше какво може да добави.

— Да! — потвърди Танс. — Има момент, след който, ако увеличим ускорението с пълната мощност на нашите двигатели, корабът на флота няма да ни настигне преди плитчината на Потока, дори и те да насилят двигателите си докрай. И този момент ще настъпи след… — той изви глава към Гонри — … четири часа и шестнайсет минути.

— Ако „Брансид“ не започне ускорението си преди това — възрази тя.

— Да.

— И ако нашите двигатели издържат натоварването на пълно ускорение през трите часа, които са ни нужни, за да стигнем навреме до плитчината.

— Да.

— И ако нашите тласкащи полета останат включени, за да не се превърнем в пихтия от такова ускорение.

— Да — потвърди Танс по-троснато.

— И ако те не решат да ни забият ракета в дюзите.

— Мамка му, Гонри, стига!

— Само казвам, че засега не бива да се прехласваме във възхищение от себе си — обобщи Гонри и се обърна към момчето. — А ти се върни в каютата си. Тук ще бъдем твърде заети, докато се доберем до плитчината.

— Няма какво да правя в каютата — оплака се Ленсън.

— О, има. Нарича се учене.

Ленсън изпъшка при тези думи и се затътри към каютата си, която, макар и да приличаше по размери на килерче, си оставаше второто по разкош помещение в кораба след каютата на неговите родители, имаща обема на две долепени килерчета. Ленсън се напъха вътре и включи таблета си, но вместо да учи, гледаше анимационни филмчета два часа до мига, когато те изчезнаха от екрана и вместо тях се появиха образователни материали. Ленсън изпъшка отново и се подразни, че уж заетата му майка бе отделила време да провери какви ги върши той. Зачете се неохотно в урока по религия за Рашела — Пророчица, първа предводителка и първа емперо на Взаимозависимостта.

Поначало не беше усърден ученик, но уроците по религия в учебната програма се оказаха особено скучни за него. Нито той, нито родителите му бяха набожни, не предпочитаха догмите на Църквата на Взаимозависимостта пред повелите на която и да е от другите църкви. Не че бяха противници на тази църква или на някоя друга религия — Ленсън знаеше, че някои от екипажа на „Не сме“ са вярващи, но майка му и баща му не обръщаха внимание на това. Все пак семейство Орнил бе предало и на сина си своето вяло безразличие към тази страна от живота.

За липсата на набожност в семейство Орнил можеше да се каже само, че ако някой попиташе към коя религия не биха се приобщили, отговорът би бил — преди всичко към Църквата на Взаимозависимостта. Ленсън поне знаеше, че има и други вероучения, но не бе научил за тях достатъчно, за да ги отхвърля или пренебрегва. Просто това не го засягаше.

Докато за Църквата на Взаимозависимостта все пак знаеше нещичко. Едно от предимствата на официалната религия във Взаимозависимостта се състоеше в задължителното включване на сведения за нея в уроците, с които всяко дете в империята трябваше да се занимава, докато се образова. Всеки научаваше за Църквата на Взаимозависимостта и за Пророчица-емперо Рашела независимо дали вярваше в тях и дали това изобщо го интересуваше.

Пък и семейство Орнил като всички останали празнуваше Деня на емперо, съвпадащ с рождения ден на Рашела според стандартния календар, за да имат повод да се успиват, да разменят подаръци с други хора и да преядат като прасета.