Гай Кей - Бог на императори

Този тип беше превзет позьор, побелял преждевременно, помисли си Винаш, но храброст не му липсваше. Видя как принц Мураш вдигна глава, черните му очи блестяха от гняв. Но преди принцът да успее да отвори уста, тих хладен глас от ложето проговори:

— Чухте лекаря. Доведен е тук заради уменията му. Защо е цялата тази препирня в мое присъствие? Излезте. Всички.

Настъпи тишина.

— Разбира се, премилостиви господарю — отвърна везирът Мазендар, а принцът преглътна и се изправи колебливо. Царят все още не бе откъснал очи от пламъците. Гласът му прозвуча за Винаш все едно вече идва някъде отвъд селенията на живите. Щеше да умре, и докторът щеше да умре, Винаш най-вероятно също щеше да умре. Беше глупак над глупаците, към края на дните си.

Мъжете започнаха нервно да се изнизват в коридора, където междувременно бяха запалили факли в халките по стените. Вятърът свиреше — неземен и самотен звук. Капитанът на гвардията остави на пода вещите на лекаря и също бързо излезе. Младият принц пристъпи пред дребничкия лекар, който стоеше съвсем спокоен, в очакване да напуснат, вдигна ръце и изръмжа, много тихо и с гняв:

— Спаси го или тези пръсти ще сложат край на живота ти. Заклевам се в мълнията на Перун.

Лекарят не отвърна нищо, гледаше кротко как пръстите на развълнувания принц се разтвориха, затвориха и се свиха внезапно в жест на удушване. Мураш се поколеба още миг, после погледна през рамо към баща си — можеше да е за последен път, помисли Винаш и го споходи мигновен спомен за смъртното ложе на собствения му баща, далече на юг. След това принцът излезе с широки крачки. Чуха от коридора как гласът му отново се извиси в молитва.

Мазендар щеше да излезе последен. Спря до леглото, погледна Винаш и лекаря за първи път разколебан и промълви:

— Имате ли указания за мен, прескъпи ми господарю?

— Дадох ги — отвърна тихо мъжът в леглото. — Видя кой беше тук. Служи му вярно, ако ти позволи. Може и да не поиска. Богът на мълниите и Богинята да пазят душата ти, ако е така.

Везирът преглътна.

— И вашата, велики мой господарю, ако не се срещнем повече.

Царят замълча. Мазендар излезе. Някой затвори вратата.

Лекарят моментално се оживи, отвори енергично кожената си торба и извади малка кесийка. Отиде до огнището и изсипа съдържанието й върху жаравата.

Пламъците изведнъж станаха сини и мирис на диви цветя изпълни стаята, като в източна пролет. Винаш примига. Тялото в леглото се размърда.

— От Испахан? — каза Царят на царете.

Лекарят изглеждаше изненадан.

— Да, премилостиви господарю. Изобщо не бих си помислил, че вие…

— Имах някога лекар от островите Ажбар. Беше много вещ. За жалост взе да ухажва една жена, която щеше да е по-добре изобщо да не докосва. Използваше тази миризма, спомням си.

Рустем се доближи до леглото.

— Мъдреците ни учат, че обликът на стаята за лечение може да въздейства на естеството на лечението. Влияем се от тези неща, господарю.

— Стрелите не се влияят — каза царят. Но се измести леко, за да погледне лечителя.

— Може и така да е — отвърна докторът сдържано. Спря до леглото, наведе се, за да огледа стрелата и раната, и Винаш видя как изведнъж задържа протегнатата си ръка. По брадатото му лице пробяга странно изражение. Отпусна ръце и се обърна към Винаш. — Командире, налага се да ми намерите ръкавици. Най-добрите кожени в крепостта, и колкото се може по-бързо.

Винаш не попита защо. Вероятно щеше да умре, ако царят умреше. Излезе, затвори вратата и забърза по коридора покрай чакащите отвън, а после надолу по витото стълбище, за да донесе ръкавиците си за езда.

Рустем се беше уплашил. Объркан и съкрушен, едва беше успял да овладее последните си остатъци от самообладание, за да не се издаде. За малко не беше изтървал принадлежностите си, боеше се, че някой ще забележи как треперят ръцете му, но капитанът на охраната бързо бе пристъпил, за да ги вземе. А Рустем се възползва от официалното падане ничком пред царя, за да изрече наум успокояващо заклинание.

След това прояви повече безцеремонност, отколкото може би беше редно, като помоли придворните — дори везира и един принц! — да напуснат. Но винаги се беше придържал към такова енергично, самоуверено поведение, за да внуши авторитет над годините си, а сега не беше нито времето, нито мястото да се отклонява от обичайните методи. Ако трябваше да умре, едва ли щеше да е от значение какво мислят за него, нали? Помоли командира да остане. Един войник нямаше да се развълнува от проливането на кръв и от крясъците, а и можеше да се наложи някой да държи пострадалия.