Гай Кей - Бог на императори

А той… той беше Царят на царете. Мечът на Перун. Братът на Слънцето и Луните.

Рустем се постара да си наложи да не разсъждава по този начин. Това тук беше пациент. Ранен човек. Това беше важното. Придворните излязоха. Принцът — Рустем не знаеше кой от синовете на царя е той — спря пред него и му показа ясно заплахата от смърт, която крачеше с Рустем от мига, в който бе излязъл от градината си.

Не можеше да си позволи всичко това да е важно. Каквото имаше да става, вече беше написано.

Хвърли ажбарска прах в огъня, за да приведе стаята в съзвучие с по-хармонични присъствия и духове, а след това отиде до леглото, за да огледа стрелата и раната.

И надуши кааба.

Смая се. Миризмата задвижи една затаила се мисъл, а миг след това се появи втора и го уплаши много. Така че отпрати бързо командира за ръкавици. Трябваха му.

Докоснеше ли стрелата с голи ръце, щеше да умре.

Сега, сам в стаята с Царя на царете, Рустем откри, че страховете му са вече на лекар, а не на низш поданик. Зачуди се как да изрече онова, което мислеше.

Очите на царя, тъмни и хладни, се бяха спрели на лицето му. Рустем видя гнева в тях.

— На стрелата има отрова — повтори Ширван.

Рустем сведе глава.

— Да, господарю. Кааба . От растението фиджана. — Пое си дъх и попита: — Вашите лични лекари докоснаха ли стрелата?

Царят кимна, много леко. Без знак, че гневът му е намалял. Сигурно изпитваше ужасна болка, но не го издаваше.

— И тримата. Забавно. Заповядах да ги екзекутират заради некадърността им, но всеки от тях скоро щеше да умре, нали? Никой не забеляза отровата.

— Рядко се среща тук — отвърна Рустем, мъчеше се да приведе мислите си в ред.

— Не толкова рядко. Взимам малки дози от двайсет и пет години вече — каза царят. — Кааба, други зли вещества. Анахита ще ни призове всички, когато пожелае, но хората все пак е добре да са благоразумни в живота си, а царете са длъжни.

Рустем преглътна. Вече имаше обяснение защо пациентът му е още жив. Двайсет и пет години! В ума му изплува образ: младият цар докосва с пръст — боязливо несъмнено — прашеца от смъртоносната отрова; гаденето, което щеше да последва… как го прави след това, отново и отново, после започва да го вкусва във все по-големи и по-големи количества. Поклати глава и каза:

— Царят много е изтърпял за своя народ. — Мислеше за дворцовите лекари. Каабата стягаше гърлото, преди да стигне до сърцето. Човек умираше в агония, от задушаване. Виждал го беше в Изтока. Метод на официална екзекуция. „Забавно“, бе казал царят.

А сега си помисли и за още нещо. Помъчи се да го изтласка назад, доколкото можеше.

— Все едно е — каза царят. Гласът му звучеше точно така, както си го беше представял Рустем: хладен, монотонен, дълбок. — Това е стрела за лъв. Защитата от отровата не помага, ако стрелата не може да се извади.

На вратата се почука. Винаш се върна. Беше задъхан, явно беше тичал. Носеше кафяви кожени ръкавици. Много дебели бяха за хирургическа работа, отбеляза Рустем, но нямаше избор, така че си ги сложи. След това развърза калъфа с дългия тънък метален инструмент. Онзи, който синът му бе донесъл в градината. „Той каза стрела, тате“.

— Понякога има начини да се извадят дори такива стрели — каза Рустем, мъчеше се да не мисли за Шаски. Обърна се на запад, затвори очи и започна да се моли, подреждаше в ума си следобедните поличби, добри и лоши, и в същото време отброяваше дните от последното новолуние. Щом привърши изчисленията си, извади указаните талисмани и магически прегради. Предложи затъпяваща сетивата билка за болката, която щеше да последва. Царят я отказа. Рустем повика гарнизонния командир до леглото и му каза какво трябва да прави, за да задържи пациента здраво на място. Този път не каза „царя“. Това беше страдащ човек. Рустем беше доктор с един помощник и с една стрела, която трябваше да извади, ако успее. Сега беше във война — с Азал Врага, който можеше да затули луните и слънцето и да сложи край на един живот.

Оказа се, че командирът не е необходим, както и билката. Рустем първо счупи черната пръчка колкото може по-близо до раната, след това с помощта на няколко сонди и нож ушири самата рана, процедура, за която знаеше, че е мъчително болезнена. Някои мъже не можеха да я понесат дори със затъпени от лекарството сетива. Мятаха се и крещяха, дори губеха съзнание. Ширван Басанийски така и не затвори очи, нито помръдна, макар дъхът му да стана плитък и учестен. На челото му избиха капки пот, мускулите на челюстта му се стегнаха под сплетената брада. Когато реши, че отворът е достатъчно широк, Рустем намаза със зехтин дългата тънка метална Лъжица на Ениати и я хлъзна навътре към вгнездения връх на стрелата.