Гай Кей - Бог на императори

Той кимна успокоително на двете си жени и Катюн му отвърна на свой ред с кротко кимване, докато прегръщаше Джарита през раменете. Всичко с тях щеше да е наред. Ако се върнеше.

Мина през малката дворна порта и излезе на пътя, първата си стъпка направи с десния крак и погледна нагоре за знаци от птиците. Не видя такива: всички птици се бяха изпокрили от усилващия се вятър. Тук поличби нямаше да намери. Съжали, че бяха пратили четирима войници. Някой там горе трябваше да съобрази по-добре. Но вече едва ли можеше да се направи нещо за това. Щеше да запали тамян в крепостта, за умилостивяване. Стисна тояжката и се постара да си придаде невъзмутимост. Не мислеше, че успява. Царят на царете. Стрела.

Спря внезапно на прашния път.

И в мига, в който спря и се прокле наум за глупостта си, готов вече да се върне в учебната стая, макар да знаеше колко лошо знамение ще е това, чу как някой проговори зад него.

— Тате — каза тъничкият глас.

Рустем се обърна и видя какво държи синът му в двете си ръце. Сърцето му за миг замря или поне така му се стори. Едва преглътна. Насила си пое дълбоко дъх, застинал точно до портата.

— Да, Шаски — промълви той тихо. Погледна момченцето в градината и го обзе странно спокойствие. Учениците му и пациентите наблюдаваха сцената струпани при портика, войниците откъм пътя, жените — от другия вход. Вятърът духаше.

— Човекът каза… каза стрела , тате.

— Това каза, нали? — отвърна тежко Рустем. — Значи трябваше да го взема, нали?

Шаски кимна. Изпънал дребното си телце, с кафявите очи, сериозни като на жрец, поднасящ свещен дар. „Седемгодишен е — помисли си Рустем. — Анахита да го пази“.

Върна се през дървената порта, наведе се и взе от момчето тънкия инструмент в кожената му кания. Беше го донесъл от Испахан, прощален дар от тамошния му учител.

Войникът наистина беше казал, че е стрела. Рустем изпита внезапно, съвсем ненадейно желание да положи ръка на мъничката глава на сина си, на къдравата тъмнокафява коса, да усети мекотата й. Това, разбира се, сигурно имаше нещо общо с факта, че може би нямаше да се върне от крепостта. Това можеше да се окаже сбогуване. Човек не можеше да откаже лек на Царя на царете…

Изражението на Шаски бе толкова напрегнато, сякаш по някакъв свръхестествен начин съзнаваше всичко това. Не можеше да го съзнава, разбира се, но момчето му все пак току-що го бе спасило от най-ужасната поличба — да се наложи да стъпи отново в стаята за лечение, след като бе излязъл от нея и бе взел бамбуковите пръчки, или да прати някой от спътниците си.

Рустем се обърна, бързо излезе отново през портата и продължи с войниците нагоре по стръмния път, в усилилия се северен вятър. Не погледна назад, знаеше свързаната с това поличба, но беше убеден, че Шаски още стои там и го гледа, вече сам в градината, изпънат като копие, мъничък като тръстика край речен бряг.

Винаш, син на Винаш, командирът на южната крепост Керакек, беше роден още по-далече на юг, в малък оазис с палми източно от Кандир, рехаво, напоявано от извор островче зеленина, обкръжено от суровата пустиня. Беше пазарно селце, разбира се. Разменяха се стоки и услуги с тъмнокожите мрачни племена от пясъците, които идваха яхнали камилите си и си тръгваха отново, смаляваха се и чезнеха зад блещукащия хоризонт.

Отраснал като търговски син, Винаш беше опознал много добре номадските племена, както във времена на търговия и мир, така и през онези сезони, когато Великият цар пращаше армии на юг в поредното безплодно усилие да наложи достъп до западното море отвъд пясъците. Пустинята, в не по-малка мяра от дивите племена, кръстосващи необятната й шир, наново и наново правеше това невъзможно. Нито пясъците, нито обитателите им бяха склонни да търпят господство.

Но детството му в юга го бе превърнало — Винаш бе предпочел армията пред живота на търговец — в чудесен, неоспорим избор за началник на едно от пустинните укрепления. Рядък пример за разумно мислене от страна на висшите служители в Кабад представляваше решението да го назначат за управител на Керакек, след като достигна полагащия се офицерски ранг, вместо да му поверят, да речем, командването на войници, охраняващи някое рибарско пристанище в Севера, и да си има работа с облечените с дебели кожи едри търговци и разбойници от Москав. Военщината успяваше понякога да прави нещата както трябва, едва ли не напук на самата себе си. Винаш познаваше добре пустинята и изпитваше към нея, както и към обитателите й, подобаващото се уважение. Можеше да се оправи с някои от номадските диалекти, говореше малко и от киндатската реч и не го смущаваше пясъкът в постелята му или в гънките на кожата му.