Гай Кей - Бог на императори

Простосмъртните хора можеха да търсят радост сред децата си, опора и утеха в семействата си. Битието на Царя на царете не беше като на другите смъртни. Нему се полагаше бремето на божествеността и владетелството, а Азал Врагът все дебнеше наблизо и вършеше черните си дела.

В Керакек тримата царски лекари, пътували с двора на юг, бяха призовани в стаята и застанаха до ложето на Великия цар. Един по един всеки от тях огледа раната и стрелата. Опипаха кожата около раната, опитаха се да извадят загнездилата се пръчка. Пребледняха от това, което откриха. Стрелите, използвани за лов на лъвове, бяха най-тежки от всички познати. Ако се откъртеха перата и стрелата се избуташе през гръдния кош и навън, вътрешните поражения щяха да са огромни и смъртоносни. А стрелата не можеше да се издърпа назад, толкова дълбоко беше проникнала, толкова широко бе желязното острие. Който и да се опиташе да я извади, щеше да разкъса плътта на царя и да изтръгне тленния му живот заедно с кръвта му.

Ако ги бяха завели при друг пациент в това състояние, всички лекари щяха да изрекат словата на официално оттегляне: „С това страдание не ще се боря“. Стореха ли го, никой не можеше да ги обвини в причиняване на смърт.

Разбира се, не им беше позволено да изрекат това, ако пострадалото лице е царят.

С Брата на Слънцето и Луните лекарите бяха принудени да приемат задължението да лекуват, да се преборят с онова, което са открили, и да се заловят с изцеряването на раната или болестта. Ако приет пациент умре, вината падаше на името на лекаря, както е редно. В случая с обикновен мъж или жена се налагаха глоби, като обезщетение за семейството.

В този случай можеше да се очаква лекарите да бъдат изгорени живи на погребалната клада на Великия цар.

Онези, на които се предлагаше лекарски пост в двора, с цялото съпътстващо го богатство и слава, знаеха това много добре. Ако царят беше издъхнал в пустинята, неговите лекари — тримата в тази стая, както и останалите в Кабад — щяха да са сред почетните опечалени от жреческата каста на траурните ритуали пред Святия огън. Сега беше друго.

Последвалият лекарски консилиум до прозореца мина шепнешком. Всички бяха обучени от своите наставници — преди много време за всекиго от тримата — на спокойно и невъзмутимо поведение в присъствието на пациента. При сегашните обстоятелства това спокойствие бе демонстрирано неубедително. Един по един те се проснаха пред болничното ложе, изправиха се, отново докоснаха черната стрела, китката на царя, челото му, погледнаха го в очите, които бяха отворени и гневни. Един по един изрекоха разтреперани онова, което трябваше да изрекат:

— С това страдание не ще се боря.

Когато и третият лекар изрече тези слова и отстъпи колебливо назад, в стаята настъпи тишина, въпреки че между запалените светилници и гаснещия пламък в огнището се бяха побрали десетима мъже. Вятърът отвън бе задухал отново.

В това безмълвие се чу дълбокият глас на самия Ширван, тих, ала отчетливо ясен, богоподобен. Царят на царете каза:

— Те не могат да направят нищо. Изписано е на лицата им. Устните им са сухи като пясък от страх, мислите им са като подет от вятъра пясък. Представа нямат какво да правят. Махнете тримата от очите ни и ги убийте. Те са безполезни. Сторете това. Намерете нашия син Дамназес и да бъде набучен на кол сред пустинята, да го изядат зверовете. Майка му да бъде дадена на дворцовите роби в Кабад за тяхно удоволствие. Сторете това. След това идете при нашия син Мураш и го доведете тук при нас. — Ширван замълча да си поеме дъх, да потисне унизителната слабост, причинена от болката. — Доведете ни също жрец с жарава от Святия огън. Изглежда, ще умрем тук, в Керакек. Всичко, което става, е по божествената воля на Перун. Анахита очаква всички нас. Писано е и се пише. Сторете всичко това, Мазендар.

— Съвсем без никакъв лекар ли повече, велики господарю? — попита със сух глас, със сухи очи ниският пълничък везир.

— В Керакек? — с горчивина и гняв каза Царят на царете. — В тази пустиня? Помисли къде сме. — Докато говореше, от мястото, където го бе пронизала боядисаната в черно стрела, оперена с черни пера, се стичаше кръв. Брадата на царя се бе слепила от собствената му съсирваща се тъмна кръв.

Везирът сведе смирено глава. Изведоха от стаята осъдените лекари. Те тръгнаха покорно, без никакви молби за пощада, без възражения или съпротива. Слънцето вече беше подминало най-високата точка от пътя си и започваше да се спуска. Беше зимен ден в Басания, в една далечна крепост край пясъците. Времето се движеше; каквото имаше да става, отдавна беше написано.