А Рустем лекарят в някои тъмни нощи все още сънуваше бойно поле на изток, спомняше си как реже крайниците на крещящи от непоносима болка мъже под пушливата колеблива светлина на факлите на вятъра, докато слънцето гасне над касапницата. Спомняше си черни фонтани от кръв, съсиреци, целият бе оплескан с кръв — дрехите, лицето, ръцете и гърдите… самият той превърнал се в същество, от което капе ужас, с толкова хлъзгави длани, че едва можеше да държи сечивата си и да реже с триона, да изрязва гнойта със скалпела и да спира кръвта с нажежения ръжен, а ранените прииждаха и прииждаха безкрай, несекващ поток дори след като паднеше нощта.
Много по-лоши неща имаше на този свят от практикуването в едно село в Басания, решил беше една заран, и оттогава не беше се разколебал, макар амбицията понякога да се надигаше в душата му и да шепнеше друго, изкусителна и опасна като кабадска куртизанка. Рустем беше преживял голяма част от живота си, като се стараеше да изглежда по-стар, отколкото бе в действителност. Но не беше стар. Още не. Неведнъж се беше чудил в часовете на здрача, когато обикновено го спохождаха такива мисли, какво ли щеше да направи, ако някоя нова възможност и риск почукат на вратата му.
След време, когато поглеждаше назад, така и не можеше да си спомни имало ли беше наистина почукване в онзи ден. Вихърът на случилото се бе толкова силен, че навярно го беше пропуснал. Но му се струваше, че външната врата просто се бе разтворила с трясък, без предупреждение, и за малко щеше да удари болната, която чакаше до стената, и войниците с ботуши нахлуха вътре и изпълниха до пръсване тихата стая с хаоса на външния свят.
Рустем познаваше един от тях, водача: служеше от много време в Керакек. Лицето му беше разкривено, очите му блестяха трескаво. Гласът му изстърга като трион в сухо дърво:
— Трябва да дойдеш! Веднага! В крепостта!
— Някаква злополука ли? — попита сдържано от килимчето си Рустем, като пренебрегна заповедническия тон на войника; опитваше се с кротостта си да възвърне спокойната атмосфера. Това бе част от обучението на всеки лекар и той искаше учениците му да видят как го прави. Идващите при тях често бяха възбудени; лекарят не можеше да си го позволи. Забеляза, че войникът се бе обърнал на изток, когато изрече първите си думи. Знамение нито добро, нито лошо. Мъжът беше от воинската каста, разбира се, което можеше да е добро или лошо, според кастата на пострадалия. Вятърът беше северен; не добре, но пък никакви птици не се виждаха, нито чуваха през прозореца, което донякъде го уравновесяваше.
— Злополука! Да! — извика войникът все така без капка сдържаност. — Хайде! Става дума за Царя на царете! Стрела!
Цялото самообладание на Рустем дезертира като новобранец, пратен срещу сарантийска конница. Един от учениците му ахна стъписано. Жената с болното око се свлече на пода и зарида. Рустем стана бързо, мъчеше се да вкара в някакъв ред забушувалите в главата му мисли. Бяха влезли четирима. Число, носещо лош късмет. С жената ставаха петима. Можеше ли да се брои и тя, за да се нагодят поличбите?
Докато пресмяташе трескаво предзнаменованията, отиде до голямата маса до вратата и дръпна ленената си торба. Прибра набързо в нея няколко китки билки и гърненца и взе кожената чанта с хирургическите си принадлежности. Обикновено щеше да прати напред някой от учениците или слуга, да успокои хората в крепостта, а и да не го видят, че е хукнал сам по улицата. Но обстоятелствата изобщо не допускаха нормално поведение. „Става дума за Царя на царете!“
Сърцето му се бе разтуптяло лудешки. Помъчи се да успокои дъха си. Чувстваше се замаян, с олекнала глава. Уплашен всъщност. По много причини. Важно беше да не го покаже. Взе пътната си тояга, преднамерено бавно си сложи кожената шапка, обърна се към войника, пак така бавно извърна очи на север и каза:
— Готов съм. Можем да тръгваме.
Четиримата войници изхвърчаха през вратата. Рустем се задържа, за да опази някакъв ред в стаята, която напускаше. Бхараи, най-добрият му ученик, го гледаше в очите.
— Можете да се поупражнявате с хирургическите инструменти по зеленчуци и парчета дърво. Използвайте сондите. Оценявайте се един-друг поред. Пациентите ги пратете по домовете им. Затворете кепенците, ако вятърът се усили. Разрешавам ви да си накладете огън и да използвате масло, да ви е достатъчно светло.
— Учителю — отвърна с нисък поклон Бхараи.
Рустем последва войниците.
Спря се в градината, отново с лице на север, прибрал стъпала, и откъсна три бамбукови стръка. Можеше да му потрябват за сонди. Войниците чакаха нетърпеливо на улицата, възбудени и уплашени. Въздухът пулсираше, натежал от тревога. Рустем се изправи бавно, промълви молитвата си към Перун и Богинята, след което се обърна, за да поеме след тях. Погледна Катюн и Джарита, застанали на прага на къщата. В очите им се четеше страх: очите на Джарита бяха огромни дори отдалече. Тя се взря мълчаливо в него, облегната на Катюн за опора, с бебенцето в ръце. Някой от войниците сигурно им бе казал какво става.
Читать дальше