Дейвид Брин: Битие

Уау, не е ли странно, че…компютрите не спряха да работят през 2000 г. и че самолетите не изпопадаха от небето? Помни те ли лудостта покрай 2012 г. и календара на маите? Или когато кометата Куп-Рови убеди милиони да си купятпротивогази и да се заровятвъв времеви капсули? Или когато онези събрани от кол и въже „истински вярващи“ построиха своя Трети храмв Йерусалим, принесоха в жертва няколко кози и тръгнаха голи към Мегидо? Или когато новите египетски реконструктори предвидиха завършването на пълния 1460-годишен софически цикъл след раждането на Мохамед? Или месечнитепаники от 2027 до 2036 г., в зависимост от това как сте изчислили двехилядния Великден?

… или другите фалшиви тревоги, от зеленото богоявление на Гея през Йелоустоунския страх до Ужасния ден? Ще изчерпаме ли някога богатия си запас от последни дни?

И уау, не е ли странно, че…хората, които не знаят нищичко за физика Исак Нютон, цитират неговите библейски предсказания, че краят на света може да настъпи през 2060 г. (въпреки че самият Нютон не е вярвал на това)?

И УНЕС…не е ли странно, че човечеството е преживяло всичко това, макар мнозина да са потривали ръце с надеждата, че ще настъпи краят?

Или че някои продължават да се обзалагат? Да увещават вярващите в края на света да подкрепят следващите прогнози с увереност, храброст и просто с пари? О, но онези-без-вяраникога не приемат. Отказват да се обзалагат и стискат парите си като с клещи.

Микротайфун — краткотраен хоризонтален дъжд — долетя с рев от вихрушката Каталина преди зазоряване. Часове по-късно паважът блестеше, а пешеходците прекрачваха довяния боклук — предимно водорасли и по някоя риба, имала лошия късмет да бъде всмукана от въздушната фуния. Нищо необичайно. Нямаше ги лодките и сърфистите, очаквани от вещателите на мрачни времена, когато започна феноменът.

„Хората ще кажат какво ли не, за да си вдигнат рейтинга. Песимистите продължават да наблягат върху климатичните промени, без да споменават нищо добро.“ Тор подсмръкна, наслаждавайки се на свежия, почти електрически ветрец, лишен от зловонието на Стария град.

Другите също го усетиха. Очилата й за виртуална реалност, настроени да следят откритите биосигнали, регистрираха приповдигнатото настроение на минувачите. Ухилени улични търговци пристъпваха от сергиите си към нея, рекламираха стоките си на десетина езика на бегълци — руски, фарси, полски. Когато виждаха, че не ги разбира (слушалката на автоматичния преводач висеше на кабела си), превключваха на езика на жестовете. Един възпълен продавач използва театрални жестове като някакъв фокусник, вадещ невидими букети от въображаеми цветя, само и само за да привлече погледа й към голото петно, което бе неговата виртуална витрина.

Тор обаче не беше излязла на пазар. Погледът й бързо се плъзна през няколко допълнителни нива, търсейки корелации и новини на нивото на улицата. Някогашното забавление се беше превърнало в професия и индексът й на достоверност се изстреля над всички жадни аматьори, които драпаха да бъдат забелязани. „Не, вече съм над тези неща.“ Сега я очакваха небостъргачи и предварително уговорени интервюта. Политици. Известни личности. Еноватори. Светила. Всякакви звезди, без евтини сензации и захаросани сурогати.

„И всичко това само защото надуших няколко следи и пуснах бомбата. Раздухах местен скандал, който се превърна в глобален. Докато от «Медиякорп» не се обадиха и не ми казаха, че съм готова за централните новини!“

Задаваха се още куп горещи истории — например признаците за нова вулканична активност в Уайоминг. Или потъването на Южна Каролина. (Корумпираните изпълнители на дигите ли бяха виновни?) Или налудничавият брътвеж на сенатор Крандъл Стронг по време на вчерашното му предизборно посещение.

„Защо медийните величия не пуснат страхотния си репортер по подобни следи, вместо да ме пращат на продължителна обиколка? Възможно ли е още да не са сигурни в мен?“

„Не. Не задълбавай в това.“ Тор знаеше, че увереността е едно от нещата, които публиката цени повече от достоверността. „Приеми, че си достойна. Приеми го за даденост.“

Въпреки това, след като куфарите й бяха натоварени за първия етап от прекосяването на континента, Тор жадуваше да мине за един последен път по пешеходните пътеки и мостовете-паяци. Да сканира Сандего — Голямото С — за нещо, което си заслужава новината. Да има готова история в джоба си, преди да започне пътува нето до Възстановения Вашингтон и обратно. Развлечение, с което да избегне дъвкането на активните компоненти от маникюра си, докато корабът извести с изсвирване, че заминава — гърлен стон, който приканваше пътниците да се качат на борда на тромаво грациозния „Алберто Сантос-Дюмон“.