Дейвид Брин - Битие

Въпреки схватливостта на всичките й сурогатни пазители Тор така и не разбра, че през цялото време е била следена. Пък и нямаше причина да го осъзнава. Защото плътно зад нея вървеше призрак , който я следваше през познатите улички на глобалното село.

Но извън селото… отвъд гората от питомни пластове… тихо шумолеше джунгла, която си оставаше завинаги невидима за очите й.

Някога, преди около век, на една обедна почивка по време на проекта „Манхатън“ физикът Енрико Ферми и колегите му се заприказвали за вероятността за съществуването на живот в космоса. Някои от по-младите учени твърдели, че сред трилионите звезди задължително трябва да има светове, обитавани от разумни същества, които съществуват много по-отдавна от нас. Колко интересно ще е бъдещето, когато ще можем да разговаряме с други цивилизации!

Ферми слушал мълчаливо и накрая казал: „Така ли? Не би ли трябвало вече да сме получили съобщенията им? Да сме видели великите им постижения? Или да сме попаднали на следи от техни посещения в миналото? Невероятните извънземни… къде са те?“

Въпросът му бил наречен Великото мълчание. Дилемата СЕТИ или парадокс на Ферми. И докато ентусиастите продължават да се взират и вслушват в небето, зловещото мълчание на галактиката става все по-тревожно.

Днес астрономите използват мощните си телескопи, за да преценят колко звезди си имат спътници с течна вода и колко често подобни условия водят до появата на живот. Други пък убедително изчисляват на каква част от тези живи световесе появяват разумни същества. И колко от тяхмогат да пътешестват или да излъчват съобщения. Повечето стигат до заключени ето, че не би трябвалода сме сами. Но въпреки всичко мълчанието властва навсякъде в космоса.

Накрая всички започнаха да осъзнават, че това не са просто теоретични занимания. Че нещо трябва да потиска резултата. Че някакъв „филтър“ може да отсява разумните раси и да ги прави достатъчно малко на брой, за да обясни привидната ни изолация. Или самота.

Предложени са стотици разумни „обяснения на Великото мълчание“. Според едни нашата тучна планета е уникална (и наистина, досега не е открито нищо подобно на Земята, макар че животът със сигурност съществува някъде в космоса). Или че повечето светове с екосистеми са били сполетени от по-убийствени катастрофи от Земята — по-убийствени от онази, унищожила динозаврите.

Възможно ли е човешкият разум да е една щастлива случайност? Според еволюциониста Ернст Майр „нищо не показва по-добре малката вероятност за поява на висш разум от петдесетте милиарда земни видове, които така и не са го развили“. Или пък Земята може да има някаква уникална черта, рядко срещана другаде, която да е помогнала на хората да преминат от обикновения разум към невероятните технологични постижения.

Мрачно ли ви звучи? А това са оптимистичните обяснения! Те предполагат, че „големият филтър“ — онова, което намалява броя — вече е зад нас. А не ни очаква.

А ако се окаже, че планетите с живот на тях са нещо обичайно и разумът е често срещано явление? В такъв случай филтърът е пред нас. Може би той е някаква грешка, допускана от всички разумни раси. Или от няколко. Минно поле с многобройни възможности за провал. Всеки път, когато се изправяме пред някаква тревожна стъпка по пътя, като се започне от избягването на ядрена война до превръщането ни в умели стопани на планетата, от генното инженерство до изкуствения интелект и т.н., ние трябва да се запитаме: „Това ли е? Големият гаф? Капанът, скрит зад въпроса на Ферми?“

Това е контекстът на нашия разказ. Призракът на нашия банкет, спотайващ се между размишлението и предвидливостта, докато разглеждаме дългия списък заплахи за собственото ни съществуване.

Онези, които можем да видим.

Докато слизаше на перона на монорелсовия влак, Хамиш осъзна, че сенатската сграда Франкен е истински бегемот. Един от онези гигантски монументи, издигнати по време на патриотичното безумие на проекта „След Ужасния ден“, още преди нивото на радиацията да спадне до безопасни нива. Масивни постройки, изразяващи националното чувство на абсолютна (някои биха казали маниакална) решимост за възстановяване на столицата — с архитектура, изглеждаща едновременно дръзко решителна…

… и същевременно свръхпредпазлива до степен, която Хамиш намираше за възхитително параноична.