Дейвид Брин: Битие

— Хакер Сандър — каза високият мъж с напрегнат и същевременно сдържан глас. — Потвърждавам, че правя това по своя собствена воля, съгласно приложените документи.

Ясният му отговор като че ли задоволи ииклипборда, който избибипка утвърдително. Инспекторката кимна.

— Благодаря, господин Сандър. Приятно пътуване. Следващият?

Следващият кандидат-пилот, блондин, носеше шлема си под мишница. Върху шлема бе изрисувана отворена в писък уста с пламъци около нея.

— Ама че безобразие — озъби се младият блондин и почти избута Хакер, докато се изправяше пред чиновничката. — Имате ли пред става кои сме ние? Кой съм аз?

— Да, лорд Смитс. Имам. Но не ми пука . — Тя вдигна скенера. — Това има значение. То може да ви предпази от превръщането ви в йонизирани частици от Специалните части на САЩ, докато минавате през контролираното въздушно пространство.

— Заплашвате ли ме? Дребни… правителствени… нищожества. По-добре да не бяхте опитвали да…

— Правителство и гилдия — прекъсна го Хакер Сандър, като потисна гнева си, че блондинът го беше блъснал. — Хайде, Смити. Графикът ни е натоварен.

Баронът се завъртя към него и ядът му пропука плавния му аристократичен акцент.

— Предупредих те да не ми казваш Смити, Сандър, жалък позьор трето поколение. Трябваше да търпя старшинството ти по време на курсовете. Но само чакай да се върнем. Ще те спукам!

— Защо да чакаме? — Без да откъсва очи от неговите, Хакер посегна да откачи въздушния си шланг. Един бърз удар щеше да свали този скапаняк със синя кръв и да накара останалите да кротуват. Имаше основателни причини да бърза. Сега насам се стичаха други, много по-могъщи от някакво си правителство сили, желаещи да попречат на онова, което бе замислено тук.

Пък и никой не можеше да нарече един Сандър „позьор“.

Останалите ракетни жокеи се намесиха (може би за добро) преди да вкара в ход юмруците си, сграбчиха двамата и ги разделиха. Избутан в края на опашката. Смитс кипеше от яд и хвърляше убийствени погледи към Хакер. Но когато редът му дойде отново, вече се беше овладял и мина през проверката студено и сурово като ледник.

— Разрешителното ви е в ред — заключи проверителката и се обърна към Хакер, който бе най-опитният. — Отказът ви от претенции към Лигата за ракетно надпреварване са приети. Правителството няма да застане на пътя ви.

Хакер сви рамене, сякаш думите бяха едновременно очаквани и без значение. Спусна визьора си, даде знак на другите и те се втурнаха към стълбите, закрепени от персонала към всяка ракета, изкатериха се тромаво, напъхаха се в тесните кресла и закопчаха коланите си. Дори новаците бяха упражнявали тези движения.

Люковете се затвориха със съскане. Приглушени викове обявиха последните приготовления. След това се чу далечно скандиране — познатото, но винаги вълнуващо обратно броене в отмерен каданс. Ритъм на повече от сто години.

„Наистина ли е минало толкова време, откакто Робърт Годард е дошъл в същата тази пустиня? — помисли Хакер. — Да експериментира с първите управляеми ракети? Дали би се изненадал от онова, което правим ние с изобретението му? Първо го превърнахме в оръжие… после в гигантски изследователски кораби… и накрая в играчки за свръхбогатите.“

О, имаше алтернативи — космическият туризъм например. Един японски орбитален хотел и друг, който се строеше в момента. Хакер притежаваше акции от него. Имаше дори суборбитални групови екскурзии, които бяха достъпни и за не чак толкова богатите. Срещу сума, с която човек би си осигурил двайсетина висши образования в скъпи колежи.

Хакер не изпитваше срам или съжаление. „Ако не бяхме ние, от онази мечта нямаше да остане почти нищо.“

Броенето наближаваше нула за първата ракета.

Неговата.

— Ииииии-ха! — изкрещя Хакер Сандър…

… и резкият тласък го залепи за облегалката. Сякаш гигантска ръка се опря в гърдите му и натисна , изтласка половината съдържание на белите му дробове в стон на сладка агония. Подобно на всеки друг път, внезапният шок донесе физическа изненада и първичен ужас, последван от прилив на неописуем възторг, който нямаше равен на себе си на тази Земя.

По дяволите… та той вече дори не беше част от Земята! Поне за мъничко.

Ракетата разсичаше въздуха, устремена към небето. Пламъците и йонизираните от триенето частици облизваха прозрачния конус на носа само на сантиметри от лицето му. Понесъл се към небесата с мах 10, Сандър се чувстваше прикован, безпомощно неподвижен…