Дейвид Брин: Битие

Събирането на боклук трудно може да се нарече романтика. Но пък и Джералд не беше от романтичните души. Изобщо не се вписваше в героичния образ на астронавт с квадратна челюст: бе просто едно разочарование на средна възраст и в редките случаи, когато си правеше труда да се погледне в огледалото, виждаше лице с бръчки около очите от постоянното примижаване срещу ярката светлина на орбита, където изгревът те блъска като стена на всеки деветдесет минути.

Поне го биваше с въображението — че наистина съществува далеч горе. Че истинското му тяло се върти някъде там, на хиляди километри оттук.

Илюзията бе съвършена. Джералд беше болата. Трийсет километра гъвкаво проводящо влакно, което бавно се въртеше на всеки трийсет минути, пет пъти за една издължена елипсовидна орбита. В двата края на кабела имаше компактно групирани сензори („очите ми“), катодни излъчватели („мускулите“) и щипци („ръцете ми“), които точно сега, в този момент, усещаше по-силно от човешката си плът. По-истински от тялото, с което се беше родил и което сега се носеше в пашкула далеч долу до тежката очукана космическа станция. Онова далечно човешко тяло му се струваше почти въображаемо.

Подобно на ловец и вярното му куче, човек и маймуна се смълчаха при поредното приближаване, сякаш и най-малкият звук можеше да подплаши проблясващата в мерника им плячка.

„Блести странно“ — помисли Джералд, когато телеметрията показа бързото скъсяване на разстоянието. Оставаха само няколко километра, докато сложният танц на двете орбити и въртенето на самия кабел съвпаднат като защитник, скачащ да улови запратена топка. Подобно на акробат, хващащ партньора си насред въздуха. След което…

… естественото въртене на болата щеше да поеме нещата, да сграбчи боклука, да погълне инерцията му и да й даде нови стойности и посока. Половин завъртане по-късно, когато върхът е най-близко до Земята, щипците щяха да се разтворят и да запратят боклука назад, на запад и надолу , за да изгори в атмосферата.

Това беше лесната част. Тогава Джералд щеше да пие кафе в защитения салон на космическата станция. Само че сега…

„Не е втора степен на ракета — помисли той, докато изучаваше блестящото петно. — Не е товарен контейнер, резервоар за гориво или замръзнала урина, изхвърлена от някоя пилотирана мисия.“ Вече знаеше как различните видове обичаен боклук, от архаични ракети носители и сателити до изгубени ръкавици и инструменти, отразяват слънчевата светлина и с характерната си игра на сенки. Но това нещо…

Дори цветовете бяха странни. Имаше прекалено много синьо. Прекалено много видове синьо. И яркостта на светлината си оставаше толкова равномерна! Сякаш нещото нямаше плоски повърхности. Хачи отново се обади, но този път тихо и разтревожено. Как можеш да хванеш здраво нещо, без да знаеш къде са му ръбовете?

Когато относителната скорост стана почти нула, Джералд на прави корекции: запрати електрони от катодните излъчватели в двата края на кабела и създаде пръстен срещу магнитното поле на планетата — трик за маневриране без използване на ракети и гориво. Идеално за бавна работа, изискваща търпение и ниски разходи.

Сега беше ред на Хачи да оправдае хляба си. Малката маймунка, чиито инстинкти бяха доведени до съвършенство от милионите поколения люлеене по клоните в джунглата, се протегна като макарон и плавно пое последните корекции, докато Джералд се съсредоточи върху самото хващане. Нямаше място за втори опит.

„Бавно и търпеливо… с изключение на последното рязко движение… когато ти се иска да можеше да работиш с нещо по-бързо от магнетизма. Когато ти се иска…“

Ето го, точно отпред. Нещото.

Носещата се към мястото на срещата камера улови нещо лъскаво, смътно овално по форма, проблясващо в бледи синкави тонове, които пулсираха нетърпеливо.

Ръката на Джералд беше щипката, превърнала се в ръкавица на защитник с разперени пръсти, протягащи се към внезапно изникналия предмет.

„Да не си трепнал“ — сгълча той древния си инстинкт, докато се приготвяше да улови нещото, което се носеше към него.

„Спокойно. Не боли.“

Само че този път — по странен и озадачаващ начин — го заболя.

Мрази ли ни вселената? Колко капани е заложила пред нас, за да разкъса тщеславните ни нервни клетки отново в лишена от мисъл прах? Трябва ли да ги броим?

Хората винаги са се чувствали като обсадени. От дебнещи в мрака чудовища. От деспотични управници, войнствени съседи или капризни богове. Но въпреки всичко нима не са обвинявали предимно себе си? На лошите времена се е гледало като на наказание заради лошо поведение. Заради неразумни схващания.