Дейвид Брин - Битие

Но номерът при тези състояния… — сънено си мислеше Лейси — … е в това, че могат да изглеждат стабилни и дори постоянни… докато…

… докато не свършат така внезапно, както са започнали.

Което може да означава… че статистиката няма значение… тъй като е достатъчно…“

Рязко се надигна.

Усещаше бясно биещото си сърце като съвсем истинско.

Оракулът беше казал:

Скоро може да станете типични.

Всеки беше възприел очевидната, мрачната интерпретация на пророчеството — че човечеството най-вероятно ще се присъедини към другите рухнали раси. Че ще бъде поредният типичен провал. Имаше обаче и друго възможно значение. Типичен не в смисъл на характерен, а на своеобразен, дори оригинален.

„Тоест, че положението в галактиката… типичното състояние на разумния живот… може скоро да се промени… и да заприлича на нашето.“

Лейси примигна нагоре в полумрака на спалнята. Таванът и покривът се стопиха като сън и тя зърна Стрелец с безбройните му звезди като прах.

„Да предположим, че намерим истинско лекарство, начин да продължим напред… пътна карта през минното поле на битието… тогава космосът може да се промени отново, да се изпълни с гласове и разнообразие. С приключения и мъдрост. И чрез моята ръка галактиката може отново да оживее.“

Отпусна се на възглавницата. Беше доволна. Този сън в съня беше кулминацията на един чудесен ден. Нещо повече, беше сигурна, че утре тениската ще е изчезнала.

Един въпрос обаче си оставаше. Защо Оракулът бе толкова двусмислен?

Разбира се. Защото имаше избор кое от двете значения да се осъществи. Беше нужно съчетаване на зрялост и вечна младост — да си радостно готов за всичко! Пъргавина. И внимание. И труд.

„От всички нас“ — помисли си тя. И се унесе в блажен сън.

Докато идвам в съзнание, тя седи пред мен с кръстосани крака. Смътно знам, че е била тук от много време и че се е грижила за мен като градинар. Или майка.

Зная за градините единствено от картините от Земята. Същото се отнася и за майките. С изключение на моята собствена…

Огромни машини на фона на ярки от вакуума звезди. Механични ръце, които ме конструират под малко червено слънце…

Тя се навежда напред, гъвкава и с човешки крайници. Почуква ме леко над окулярите. Надниква в тях с едно око с кафяв ирис, после с друго.

— Аха! Най-сетне се събуди. Можеш ли да говориш?

Полезрението ми се разширява и става по-дълбоко. Гледам покрай нея към някакъв абсолютно непознат свят. Няма го удобния черен мраз на космоса. Нито отделните тънки пластове на Земята, сини и бели над зелени и кафяви. Тук има усещане за вертикала без тегло. Измеренията изглеждат безкрайни. Усещането ми за мащабе болезнено огънато. Облаците сякаш са живи.

И все пак осъзнавам, че това не е някой от онези малки кристални светове. Това място заема и от трите… и ги разширява.

— Е?

Въпросът й ме сръчква. И думите се появяват от някакво място под окулярите ми по някакъв влажен и странен начин.

— Аз… аз те помня.

— И би трябвало! — Тя се усмихва. — Дълго си поживяхме двамата с теб. Имахме добри и лоши моменти. Доверие и предателство. Приятелство и омраза. Страшно и шантаво.

Усещам неволно преместване — кимане в знак на съгласие.

— Тор. Ти си Тор.

Отново същата усмивка. Топла. Стопляща.

— Да, аз съм Тор. А ти?

Трябва ми време да потърся, сякаш отварям десетки, стотици чекмеджета.

— Аз бях… аз съм Търсача.

Одобрението й ми доставя удоволствие. Приятно, но обезпокоително усещане.

— Браво. А сега опитай да станеш, както го правя аз. Представи си го.

Никога не съм го правил. Тя обаче търпеливо ми помага и ето че се поклащам на слабата гравитация. Поглеждам надолу и виждам два тънки крака, завършващи с нелепи стъпала като лопати, бледи и меки. Усещам камъчета между онова, което вероятно са пръсти.

Инстинктивно вдигам неща, които трябва да са ръце. Още по-меки са. И в същото време невероятно гъвкави.

— Сега човек ли съм?

— Така излиза. Двамата с Гавин прекарахме години с теб, предимно като машини. Сега е твой ред. Не би могъл да съществуваш в плът. Още не. Така че тази версия ще е достатъчна. А и ще ти помогне да се подготвиш, докато пристигнем.

— Къде да пристигнем?

— На първата от многото спирки, пристанища, вмешателства. Приключения. Чака ни работа. Места за посещаване, непознати за срещане. Съдби за променяне!

Всичко това изглежда доста грандиозно и уморяващо. Но да, сега си спомням. Спомените се връщат. Една нишка се опъва болезнено.