Дейвид Брин - Битие

С неохота пусна на свобода един великолепен рак джаоси. Човек никога не можеше да знае дали наблизо не се спотайва някой случаен подводен монитор, маскиран като плавей. Надяваше се никой да не е забелязал забранената скална риба в мрежата отзад — тя бе умряла и не можеше да се направи нищо. Все пак Бин се гмурна по-дълбоко и я скри под една каменна плоча на потъналата градина.

Прибра законния улов, включващ зеленушката, един костур и две риби лъв в друга мрежа, като внимаваше да не се убоде на шиповете на рибите.

„Странна е нашата бедност. Последното, за което се тревожим, е храната.“

Други грижи? Разбира се. Тайфуни и цунами. Крадци и полицейски претърсвания. Градски канали и цъфтящ планктон. Гниене и плесен. Ниски цени на вторичните суровини и скъп живот.

„Май днес ще задуха хубав южен вятър.“

Естествено, тази стара къща е била обречена още в деня на построяването си, та дори природата да не беше дала израз на гнева си. Прозорците гледаха в твърде много посоки и позволяваха свободното излизане и влизане на ки . Противно на всички уроци на почитаемото минало нямаше прагове, за да се запази добрият външен вид. Собствениците явно бяха наели за архитект някой лаовай 8 8 Чужденец. — Б.пр. . Бин се надяваше някой ден да поправи тези пропуски и с помощта на огледални рула да насочи светлината и ки в положителни посоки. Пикселизирана тъкан щеше да свърши още по-добра работа.

Провери задвижваната от приливите сонда, която набиваше метлоновия опорен стълб в основата. Само още десет и паянтовият му дом щеше да има засводена рамка, яка като материкова скала. А после? „Приливен генератор. По-голям басейн за улавяне на дъжд. Умна рибарска мрежа и лиценз за риболов. Убежище против бури. Истинска лодка. Още метлон.“

Беше виждал домове във водата, чиито обитатели бяха стигнали Трета фаза — възстановяване на водопровода на старата къща, свързването му с градската система, заздравяването на старите стени с нанобетон и изграждане на истински остров, който сам си набавя всичко необходимо. Мечтата на всеки заселник. И толкова вероятна, колкото и (Бин въздъхна) да спечелиш от лотарията.

Пен Сян Бин задвижваше полистиреновия куб, като описваше осморка с единственото гребло, с минимален натиск при движението му напред. Целта му бе използваното от останалите обитатели статично въже за изтегляне, което стигаше при брега недалеч от Донгюан Ханглу, където гигантската стена се извиваше на сто метра назад, за да защити летище „Пудон“, и оставяше свободно място, на което се образуваше плаж. Там човек можеше да продаде рибата си на прекупвачи или готвачи от увеселителните паркове. През уикендите се появяваха и семейства, за да се разходят между морето и пясъка, като понякога плащаха добре за свежия, още мятащ се улов.

Но приливът, който го приближаваше към сушата, беше и причина шлюзовете да са затворени. „Ще трябва да спра при стената и да чакам. Или може би да се покатеря през нея. Да се промъкна в града, докато морето не се отдръпне.“ Бин имаше малко пари. Недостатъчно за купуване на още метлон, но щяха да му стигнат за една заслужена бира.

В парчето полистирен имаше забита тръба с голяма като рибешко око леща, през която можеше да гледа под себе си, докато гребе — малко преимущество, което пазеше в тайна. Без значение колко често пътуваш по този път, вечно движещите се води винаги разкриваха нови неща. Повечето къщи в тази зона бяха разрушени с булдозери след евакуацията и отломките им бяха разчистени; едва по-късно настаняването в останките било прието като по-евтина алтернатива. Нека някой беден глупак да се трепе като роб години наред, подбуждан от слабата надежда да стане собственик.

Тук не беше останало почти нищо, ако не се брояха бетонните основи и дебелите тръби. Въпреки това Бин продължаваше да се взира през тръбата, като нарочно се отклони, за да мине през мястото, където се бе издигала най-голямата постройка покрай брега. Някакъв технобарон беше разположил тук крайбрежния си палат, преди да бъде съборен при някоя чистка, прибран, съден тайно и нарязан на резервни части — бързо, за да не може да издаде тайни за още по-могъщите от него. Така поне се говореше. Подобни неща се случваха често преди двайсет години, при това по целия свят.

Разбира се, правителствените агенти бяха оглозгали мястото по-добре и от кокал в съчуански ресторант, преди да пуснат булдозерите и вехтошарите. Бин обаче винаги се настройваше на романтична вълна, когато минаваше на два метра над останките, и си представяше двореца по времето, когато стените и прозорците му са се извисявали, окъпани в светлини. Когато облечени в ливреи слуги са разнасяли подноси с деликатеси и са задоволявали гостите по начини, които… ами… Бин не можеше да си представи, макар понякога да му харесваше да се опитва.