Дейвид Брин - Битие

Къща край брега

— Бу яо! Бу яо!

Застанал на носа на лодката си, търговецът на отпадъци Син Пу Ши размахваше ръце пред лицето си и казваше: „Няма да стане, не искам!“ на путонгуа вместо на местния шанхайски диалект, докато гледаше кисело товара, който му предлагаше Пен Сян Бин — зеленясали медни тръби, покрити със сол щори, два малки шкафа за папки и мрежа, пълна с всякакви метални дрънкулки. Всичко това се люлееше на груба лебедка, която стърчеше от морския дом на Бин — някогашно крайбрежно имение, сега нагазило в надигналите се води на естуара на Хуанпу.

Пен Сян Бин се опита да свали вързопа, но старият прошарен вехтошар го изблъска с помощта на рибарската си кука от лодката.

— Не искам този боклук! Запази го за баржата за скрап. Или го изхвърли обратно в морето.

— Знаеш, че не мога да го направя — оплака се Бин, стъпил здраво с твърдите си пети върху един от стълбовете, които поддържаха дома му над водата. От дърпането вързопът се люшна към Ши. — Камерата на оная шамандура ей там… знае, че съм вдигнал деветдесет кила. Ако ги изхвърля, ще ме глобят!

— Тия ги разправяй на други! — сгълча го търговецът и се отблъсна с пръта от разнебитената вила. Плоскодънната му лодка се премести; змиорки пасяха водораслите по корпуса й. — Обади ми се, ако намериш нещо свястно!

— Но…

— Виж какво — рече Ши. — Ще те отърва от чувала пикня. Цените на фосфора отново са скочили.

Подаде му кредитна картичка с ниска деноминация. Пен Сян Бин я грабна и му метна издутия черен сушилен чувал с надеждата, че той ще се скъса и ще плисне концентрирана урина в краката на стареца. Уви, мембраната издържа.

Бин загледа безпомощно как Ши даде рязка заповед и двигателят на лодката оживя. Гласовите команди може и да бяха старомодни в града, но тук човек не можеше да си позволи субвокални грешки. Пък и старомодното бе по-евтино.

Като ругаеше под нос, Бин върза въжето и остави улова си да виси пред обективите на камерите. Изкатери се на подпората и скочи от нея на покрива на вилата. Някога това бе луксозно кътче на стойност два милиона местни долара. Днес бе негово, стига да можеше да си го позволи с работа.

„Щеше да е много по-лесно в миналото.“ Знаеше го от драмите, които Мей Лин го караше да гледа всяка вечер, докато лежаха изтощени в мрежестото си легло. „По времето, когато всеки е имал голямо семейство и е бил част от многоброен клан, всички свързани като рибарска мрежа. Братовчеди, помагащи на братовчеди.“

Естествено, тогава хората не бяха разполагали с технически чудеса. „Но пък щях да имам връзки в града — някой близък, на който да мога да продам събраното. И може би някой богат чичо, достатъчно мъдър, за да инвестира в едно дръзко крайбрежно начинание.“

Е, нищо не му пречеше да мечтае.

Бин килна сламената си шапка и огледа хоризонта, от далечните кули на Стария Шанхай от другата страна на Голям и Малък Пудон (където едва се виждаха увеселителните влакчета от „Шанхайска вселена на Дисни и Краля на маймуните“) покрай огромната предпазна стена и потопения природен резерват на остров Чонмин до мястото, където Хуанпу се вливаше в Източно Китайско море. Във водната шир имаше всевъзможни плавателни съдове, от грамадни контейнеровози, задвижвани от летящи платна като облаци, до разпръсквачите на прах и малките рибарски сампани. По-наблизо приливът притискаше двойната редица съсипани къщи, в които той и няколкостотин други бяха окачили хамаците си, полюшващи се като какавиди на постоянния бриз.

Всяко някогашно имение сега се издигаше самотно като остров над надигащото се море, така близко до града и в същото време толкова далечно във всяко отношение.

„Май ще има буря.“ Като че ли я надушваше.

Обърна се и тръгна по покрива. Блестящият град лежеше само на стотина метра пред него, зад новата брегова линия и тежката сива преграда, през средата на която се виждаха следи от нивото, до което бе стигнала водата тази година. От другата страна се намираше свят на пари и самоуверена амбиция. Много по-жив от Стария Шанхай с неговото остатъчно сияние от Ужасния ден.

С несигурни стъпки мина между старите керемиди и слънчевите панели, които се надяваше някой ден да поправи. Пристъпи предпазливо сред широките, подобни на лещи изпарителни панели, които пълнеше всяка сутрин, за да осигури малко прясна вода, ток и сол, която можеше да продаде в града. Навсякъде, където бе възможно, имаше саксии, рециклиращи органичните отпадъци в билки и зеленчуци. Мнозина от съседите бяха изгубили правото си да живеят тук, защото бяха изхвърляли най-небрежно отпадъците си в залива.