Дейвид Брин - Битие

— Нека ви покажа — обърна се Най-стария оцелял към Хамиш. — Опитайте да ме последвате.

И замина… без изобщо да си тръгне. Вместо това започна да се уголемява.

Хамиш, който през по-голямата част от живота си беше най-високият в почти всяко помещение, не хареса усещането да вирва глава, за да гледа нагоре към великана. Това засили мотивацията му — не искаше да изостава от извънземния. „Хм. Трябва да има някакъв чалъм!“

Съсредоточи се върху промяната на усещането си за мащаб — върху уголемяването — и откри, че чалъмът е най-вече в това да гледаш по определен начин. Да очакваш да видиш неща, които не можеш да контролираш. „Има резон — помисли си Хамиш, докато облакът се свиваше под краката му и той започна да се уголемява, за да последва Най-стария оцелял. — Щом смаляването ти позволява да променяш всичко около себе си, уголемяването е свързано с приемането на неща, които не са ти подвластни.“

Виждаше логиката във всичко това. Мъничките същества имаха около себе си обширно субективно пространство, в което можеха да създадат идеалните си домове, виртуални спътници, игри и забавления, без да си имат никакво вземане-даване с останалите официални обитатели на кристалния съд. От друга страна, ако избереш да станеш достатъчно голям, за да общуваш с другите копирани пътници, трябва да приемеш концепцията, която спъва повечето хора като бебета и подрастващи — суровия факт, че другите може да не искат същото, което искаш ти.

„Гледката обаче е странна“ — помисли Хамиш. Когато поглеждаше надолу, още имаше впечатлението, че се намира в огромен свят с мъгляви форми. Но напред и нагоре… там различаваше нещо като тъмен купол, неясен от разстоянието и странната мъгла. Последва примера на Най-стария оцелял и започна да върви към далечния купол — и с всяка крачка продължаваше да расте .

Забеляза, че е по-трудно да се движи в този мащаб. Краката му натежаваха и повърхността под тях ставаше като че ли по-лепкава. Ходенето не беше точно трудно , но изискваше известни усилия, все едно крачеше срещу силен вятър. Или се намираше на място с по-силна гравитация.

Най-сетне успя да различи някои от другите фигури, които преди изглеждаха така далечни и размазани. Двама човеци и подобен на богомолка извънземен се появиха в един момент от мъглата и му кимнаха за поздрав, докато го подминаваха забързано — явно бяха твърде заети, за да спрат да си побъбрят. За момент Хамиш се подразни, но побърза да се отърси от раздразнението.

След малко от близките облаци внезапно изникна лъскав сивкавосин делфин , описа дъга и заплува във въздуха; движеше се бързо и енергично, сякаш мускулестото му тяло и опашката бяха във вода. Двама пътници бяха яхнали китоподобното и се държаха за гръбната му перка. Хамиш примигна от изумление, когато видя, че пътниците са маймуна и нещо като много голям ухилен анимационен плъх.

Маймуната посочи и забърбори. Делфинът се насочи към Хамиш и Най-стария оцелял, но в последния момент зави и се стрелна нанякъде. За миг Хамиш сякаш беше залят от невидима студена и мокра вълна. Делфинът зацвърча, а маймуната закрещя, докато се отдалечаваха. Хамиш за малко да избухне… но Най-стария оцелял се засмя и той се овладя и призна:

— Биваше си го номера.

Само след няколко мига илюзията, че е мокър, се изпари и двамата продължиха напред и нагоре.

Скоро Хамиш си даде сметка, че гигантските облаци са се превърнали в мъгла от безкрайно малки капчици и мехурчета, особено гъста пред тях. Хамиш забърза: искаше да стигне до купола, който беше видял, да зърне искрите някъде напред…

… и изведнъж излязоха от облаците. И Хамиш въздъхна.

„Най-сетне! Ето ги и тях.

Звездите.“

Онова, което бе взел за купол, беше само сектор от грамадния таван, заобления прозорец-интерфейс между вътрешността на кристалния цилиндър и вселената навън.

Космосът.

Като човек на двайсети век, Хамиш свързваше огромния свят отвън с романтиката. С приключенията. Въпреки че в собствените си истории за Лошата наукацинично охулваше тази идея и наричаше далечния космос огромна вакуумна пустиня, в която тук-там се срещат редки оазиси светлина, част от онова старо чувство все пак го привличаше към преградата, караше го да крачи напред и нагоре въпреки растящото съпротивление.

„Това не е междузвездното пътуване, което ни бе обещано. Свръхсветлинните двигатели, гигантските кораби и сексапилните извънземни принцеси. Звездните войни, империи, утопични колонии, смес на велики цивилизации, всяка учеща се от другите.