Дейвид Брин - Битие

А аз съм…?

Думи. Изговори ги автоматично, преди да трепне от това колко кухо и отекващо прозвучаха на това място.

— Хамиш. Аз съм… Хамиш Брукман.

Писател. Режисьор. Продуцент. Е-тропист. Знаменитост и довереник на политиците и могъщите. Обичан от масите. Провалил се съпруг. Обект на подигравки и обожание. Ръцете се вдигнаха да пипнат лицето му и усетиха кожата опъната, жизнена, приятно млада. И незнайно откъде знаеше, че вече никога няма да му се налага да се бръсне. Освен ако не пожелае.

„О, да — спомни си Хамиш. — Знам къде съм. Знам какво е това място. Аз съм на борда на космически кораб. Кристален пратеник, пътуващ към далечно слънце.“

Казаха, че първата серия щяла да е само десет милиона капсули. Можели да се произведат с ограничен бюджет, равен на този на средно голяма държава. Щели да се ускоряват само с един гигантски лазер в орбита около Луната. Разбира се, десет милиона бяха авангардът на огромния брой, който щеше да последва по-късно, след като остатъците от политическата и обществена съпротива най-сетне бъдат преодолени с неуморно, изобретателно, разнообразие и постоянно убеждаване.

Съобщението, носено от тази малка сонда (а изглеждаше толкова огромна отвътре!) си заслужаваше всички усилия, разходи, ресурси и жертви. Предупреждение към другите млади раси да са предпазливи. Предложение за надежда.

Хамиш си спомни гордостта и огромната чест да бъде избран сред първите. Не само да качи версия на себе си в десетки хиляди кристални кораби, но и когато беше поканен да присъства лично (крехък, но пъргав за човек, наближаващ стоте) на инспекцията на първата серия сонди — блестящи и нови, появяващи се от първата гигантска автоматизирана фабрика на човечеството в космоса.

Споменът, че е стар, със скърцащи стави и болежки в корема, но въпреки това удостоен с честта да пререже лентата, беше свеж, сякаш всичко бе станало вчера. Спомняше си всичко до момента няколко дни по-късно, когато му сложиха електроди и му казаха да се отпусне с уверението, че записването на личността и паметта почти никога не боли.

„Значи е проработило.

Бях скептичен дълбоко в себе си и не вярвах, че някакво мое копие може да се събуди във виртуален свят, без значение колко подробно изучавахме извънземните технологии, модифицирахме ги и ги усъвършенствахме с постиженията на човешката наука. Много от нас се бояха, че обитателите на кристалите ще са просто добри симулации. Роботиизирани автомати, лишени от истинско самосъзнание.

Но ето ме тук! Кой може да спори с успеха?“

Спомени се връщаха. Всички спомени. Годините начело на нов клон на Движението за отказване, битката за власт с остарелия вече пророк, след това повеждането на фракцията в нова посока. Превръщането й в нещо повече от инструмент на олигарси, религиозни троглодити и кисели носталгисти. Трансформирането й в по-агресивна, използваща технологиите сила. Съюз на десетки, дори стотици милиони, които искаха науката да бъде контролирана . Водена от мъдростта.

Добри времена. Особено когато натриваше носа на всички ученоглавци и кандидат-боготворци, които си мислеха, че могат да „докажат“, че греши с жалките си факти. Идея, която лесно бе опровергана от ордите обожаващи го почитатели, останали верни на него дори когато „скалъпената“ му история за артефактите беше доказана като измама…

Хамиш се намръщи, когато си спомни колко много от същите тези последователи го ругаха по-късно, когато отново направи завой и се обяви в подкрепа на едно дръзко технологично начинание. На растящия натиск за построяването на междузвездни пратеници.

Е, нови доводи, нови аргументи, нови мотиви… всички те могат да доведат до нови цели. Нови стремежи. Така го беше обяснил навремето. Така вярваше и сега.

Както и да е, милиони останаха верни и приеха уверенията му, че „вселената се нуждае от нас“.

С нервно любопитство Хамиш направи проверка на тялото си, като сви и разпусна ръце и крака. Усещаше ги силни. Торсът, висок и слаб като в младостта му, се движеше и извиваше задоволително. Симулация или не… „Чувствам се като себе си. Всъщност повече като себе си, отколкото когато бях слаб старец.“

„А ако копието не е точно, откъде би могъл да го знаеш? — обади се онзи мъничък вътрешен гласец, който се опитваше да повдига екзистенциални въпроси. — Не може ли едно виртуално същество да бъде програмирано така, че да намери новия си аз за задоволителен?“

„Глупости.“