Дейвид Брин - Битие

Този начин е по-прост и по-практичен, но и много по-рискован за отделния индивид. Само едно от хилядите ми копия може да се срещне с живи същества на някой далечен свят и да им помогне да оцелеят и благоденстват.

И все пак това наистина е междузвезден полет.

Жестоко! Аз съм пътешественик, пресичащ галактиката!“

— С приближаването триенето се засилва — коментира Най-стария оцелял усилията на Хамиш да приближи бариерата, така приличаща на мембраните, отделящи външния свят от живите органели на клетката. — И обикновено е много студено. Освен ако не идваш с помощта и в компанията на други.

Хамиш вече усещаше смразяващия студ на космоса пред себе си. Пресегна се и за момент се почувства толкова голям , колкото можеше да бъде едно виртуално същество в този кристален кораб. За миг ръката му до стената изглеждаше голяма колко цялото му тяло. Може би дори в реални размери — длан с ширина дванайсет сантиметра, докосваща вътрешната стена на „кораб“, дълъг по-малко от два метра.

„Някой ден може да стоя тук и да притискам ръка в стената, когато е стоплена от чуждо слънце. И от другата страна ще има живо същество. Представител на някаква нова, невинна и обещаваща раса. Доближаващо ръка, пипало или лапа.“

Незнайно защо мислите за тази среща изпълниха Хамиш със същия трепет, който получаваше преди от славата, секса или някакво друго постижение. Е, усещането си го биваше…

… но пресягането към интерфейса изискваше огромни усилия, а космическият студ бе ужасен. Хамиш отпусна ръка и се дръпна няколко крачки назад към мъглата. Чувстваше как се смалява. Обърна се към извънземния си гид.

— Е? Да идем да намерим другите.

Скоро го видя.

Докато вървяха заедно „напред“, към носа на огромния кристален кораб, Хамиш погледна към заоблената стена и зърна вълнуваща се дъга, която пресичаше Млечния път под стръмен ъгъл. От едната страна звездите изглеждаха нормално, немигащи и безбройни. („Дали съзвездията вече са се променили?“ — помисли си той.) Но точно пред онази граница светещите точки леко потрепваха, сякаш се отразяваха от повърхността на огромен заоблен басейн.

Побиха го тръпки.

„Това е платното!“

Огромно платно с дебелината на атом и с ширина повече от сто километра, реагиращо интелигентно и почти глупакоустойчиво; приемаше ускоряващите импулси на човешките лазери, отразяваше фотони и предаваше инерцията им на своя малък товар, като засилваше все повече и повече Хамиш и останалите през огромната бездна. А след достигането на целта щеше да се обърне и да използва светлината на другото слънце като спирачка. После, след множество елипсовидни орбити и обикаляния между планетите, щеше най-сетне да насочи кристалния кораб към топлата зона, в която се намираха живите светове. За да отнесе посланието от далечната Земя.

— Ще открием повечето пътници в най-предната част на кораба. Обсъждат въпроси, свързани с платното — каза Най-стария оцелял.

Хамиш беше готов да ускори крачка, но спътникът му завървя по-бавно, сякаш не му се искаше да го следва. Когато Хамиш се обърна и го погледна, извънземният сви дебелите си изразителни устни.

— Трябва да ви предупредя. Този съд беше зареден с някои… неконвенционални личности. Вашите лидери пренебрегнаха съветите ни за това какъв тип същества трябва да се добавят към екипажа, за да се увеличат максимално шансовете за оцеляване. Боя се, че някои от спътниците ни няма да издържат до достигането на целта ни.

Хамиш го притисна за подробности, но съществото вдигна трипръстата си ръка.

— Вече прекрачих границите на благоприличието. Просто реших, че трябва да ви подготвя за известна… ексцентричност.

Хамиш не каза нищо. Вътрешно обаче знаеше. „Ако бяха забранили копирането на ексцентрици, никога нямаше да получа място и на един кристал, още по-малко на десет хиляди, независимо колко популярен или прочут съм. Разнообразието е нашата сила. И ще си остане така, докато не престанем да сме човешки същества.“

Закрачиха с гигантски крачки напред. Куполообразният таван започваше да се заобля още повече и скоро Хамиш започна да различава фигури, човешки и извънземни: стояха на групички край холорезервоари, плоски екрани и най-различни уреди.

„Разбира се. Щом това е кораб, значи трябва да има и контролна зала. Или «мостик», както го наричат.“

Ускори крачка, забърза към групата… и бързо си даде сметка, че е по-добре да стане по-малък . Разбира се, хората долу бяха намалили размерите си. Как иначе можеха да пожелаят появяването на неща като копчета, ръчки и екрани? Пък и той не можеше да общува с тях като великан, нали? Ако тези хора погледнеха нагоре, щяха да го видят само като мъгляв облак с формата на човек.