Дейвид Брин - Битие

— Благодаря, Гавин. Знаеш ли, забелязах…

Той вдигна очи и погледите им се срещнаха.

— Какво си забелязала, Тор?

— О, нищо. — Тя поклати глава и реши да не коментира промените… новата зрялост, която виждаше в него. И тъгата на възрастен. — Просто исках да знаеш, че се справи чудесно. Гордея се, че си ми партньор.

Гавин за момент извърна поглед и сви рамене.

— Всички правим, каквото е нужно… — започна той, но млъкна и я погледна. — И аз, Тор. И аз се гордея.

Обърна се, скочи към люка и с бързи захващания се запровира през лабиринта от товари. За момент приличаше на маймуните, които редом с хората бяха прадеди на ума му.

Тор отново остана сама в полутъмната зала.

Плъзна поглед по дисплеи, екрани и показатели, представляващи полуразумните органи на космическия кораб… неговите ганглии, нервни възли и сензори, които се събираха в тази зала, при нея. Някои от тях бяха свързани още по-дълбоко, направо в изкуственото й тяло и мозъка.

— Изчисляването на курса е завършено — съобщи пилотът. — Състоянието на кораба е трикратно проверено и в нормата. Готови за първоначален тласък и излизане от орбита.

— Действай — каза тя.

Екраните показаха кратко обратно отброяване, последвано от далечно буботене. Скоро започна да се натрупва слабо усещане за тежест, подобно на лекото дърпане, което чувстваха на разпердушинения планетоид. Разбитата Сонда майка и копирните й станции се задвижиха зад „Уорън Кимбъл“. Тор гледаше как изтерзаните руини се смаляват. Накрая само шамандурата остана да примигва в осветения от звездите покой.

В единия край на конзолата с инструменти замига светлина. Имате поща.Тор чукна със зъб да влезе в света на перцепта си и съобщението се появи пред нея. Беше бележка от „Вселена“. Издателите бяха ентусиазирани от книгата й за междузвездните сонди. Нищо чудно, като се имаше предвид колко прочута бе станала. Предвиждаха с увереност, че творбата й може да се окаже най-големият бестселър на годината в Слънчевата система.

„В Слънчевата система? Не се ли увличат малко? Та ние едва кацнахме на Марс и стигнахме до Астероидния пояс. Само дванайсет бебета са родени извън Земята, а те още не могат да четат.“

Все пак изпитваше удоволствие, че отново е журналист. Доизпипването на книгата щеше да й помогне да изкара по-лесно дългите вахти между дремките в охладено състояние.

„Радвай се на самотата, докато я имаш — каза си Тор. — На Земята отново ще се потопя в умни тълпи и горещи новини! Жената-птица и приятелчетата й ще ме засипват с дълги списъци на шантави връзки и предполагаеми конспирации, на които ТРЯБВА да обърна внимание, защото в един процент от тях може и да има нещо. Докато останалите се занимават с неща, които интересуват само аутистите — като подозрителните промени в скоростта на примигване на светодиодите или тревожните нови форми на кедровите стружки при последните модели острилки за моливи.“

Въпреки това откри, че с нетърпение очаква да се върне в онзи свят. При една по-разнообразна цивилизация от онази, в която беше родена. И която ставаше все по-разнообразна. Цивилизация с безброй бдителни очи, готови да забележат грешки, със свободни гласове, които всеки момент можеха да завикат предупреждения. Цивилизация, която имаше шанс да забележи капаните, хванали всяка друга обещаваща разумна раса в този спирален ръкав на галактиката.

Сега двамата с Гавин отнасяха към дома още мливо за тази неуморна мелница.

„Какво ще направят хората с това познание? — запита се тя. — Дали ще бъдем способни да начертаем правилен курс напред? Да кажем, че някой предложи приемлив изход от положението. Дали прехваленият ни индивидуализъм и недисциплинираното ни разнообразие, изворът на творческата ни сила, ще ни попречат да тръгнем по този път?“

В репортажа си, съпроводен с ярки холограми и графики, беше изложила историята от стената, изрисувана от дребните биологични създания, които толкова приличаха на хора. Мнозина читатели вече съчувстваха на безпомощните извънземни колонисти, изклани в далечното минало. Въпреки че тяхното унищожение беше разчистило пътя на човечеството.

Нещо повече, простото геологическо датиране показа един смразяващ факт. Сондата майка, нейните копия и децата й колонисти бяха загинали почти по същото време — плюс-минус един век, — по което бяха измрели динозаврите на Земята. Вероятно станали жертва на същата ужасна война.

Какво се беше случило? Дали някоя фракция роботи бе насочила огромна скала към друга, но вместо целта си бе улучила водната планета и неволно бе предизвикала хаос в биосферата й? Или измирането е било преднамерено? Тор си представи всички онези великолепни създания, убити като невинни свидетели на битка между невероятни машини… случаен резултат, който се оказал големият шанс за бозайниците.