Дейвид Брин - Битие

Все пак… Емили наистина ли си мислеше, че земните жители могат да използват метода на Сондата майка? Да изпратят засяващи кораби и да се опитат да колонизират галактиката? Всички индикации — на Розетската стена и особено съдбата на самата Сонда майка — показваха, че този подход е от една отдавна отминала ера. От епоха на големи и наивни надежди. Тактиката бе натруфена, тромава — и беше малко вероятно да успее.

Но пък Емили вече знаеше всичко това.

— Нямаш предвид да изпращаме междузвездни кораби майки, които да правят колонисти от нашия вид, нали? — предположи Джералд. — Обзалагам се, че си мислиш нещо съвсем различно. Някакъв нов начин да използваш науката за възпроизвеждане на сондата. Нещо, за което никой друг не се е сетил?

Симулацията може и да не бе самата Емили, но си я биваше. Инструкциите й за водене на разговор се адаптираха гладко. Познатото лице, сега с мъничко повече бръчки и намек за сиви коси, все още сияеше от неутолима страст към новото и непознатото.

— Точно така, Джералд. Умно момче си ти. — Отново се наведе и Джералд почти долови аромата й на мента. — Току-що ми хрумна чудесна идея!

Още от двайсети век, когато в космоса за първи път са излъчени „предизвикателствата към извънземните“, хората коментират и излизат с алтернативи — неща, които авторите на първите „предизвикателства“ са пропуснали. Повечето изглеждат объркани или малко вероятни. Но това се появява отново и отново, затова ще го включим в основния списък.

Добре, потайници такива, да предположим, че ни наблюдавате — и причината да не отговаряте е, че не смятате органичните същества за достойни. Чакате, за да разговаряте с родените на Земята изкуствени интелекти.

Е, тогава разгледайте сигнатурите на тази версия на съобщението. Проверете публичния ключ, включен в тази звездичка *, и ще откриете, че няколко напълно автономни ИИ, имащи пълни граждански права в цивилизацията ни, са добавили имената си към останалите. Свържете се с тях и те ще го потвърдят.

Може да не одобрявате смесената ни цивилизация, но това едва ли има значение. Ако това е била причината да откажете контакт, тя вече не е валидна. Точка.

Кацналата на южния полюс на астероида сигнална шамандура излъчваше светлинни и радиосигнали — като фар, който да помогне на следващите експедиции да стигнат до археологическото откритие на века. Древни съкровища изпълваха трюмовете и централния коридор на „Уорън Кимбъл“ и за екипажа оставаха съвсем малко тесни пътеки.

„За щастие двамата с Гавин можем да махнем краката си при безтегловност. И сме добре адаптирани за спестяване на ресурси — можем да проспим охладени по-голямата част от пътя.“

В стремежа да освободят повече място бяха изхвърлили всичко, без което можеха. Купища изоставено оборудване бяха струпани по астероида, в това число и всички верни роботи черноработници. Може би по-късните посетители щяха да могат да ги използват.

„И въпреки това горивото ни стига само за част от находките. За нищожна частица.“

Някакво кътче на съзнанието й се обади неканено:

Заминаването беше отложено, тъй като Тор и Гавин цял ден смъкваха товар, за да могат да натоварят една люпилня за колонисти. Молбата пристигна от Земята в последния момент, макар че Тор не можеше да си представи как допотопната машина може да бъде полезна на когото и да било. „Дори да се научим да създаваме живи същества от изходни съединения, какво ще промени това? Вече си имаме неандерталци и мамути. Нима някой възнамерява да възкреси динозаври?

И ако да, няма ли това да е най-голямото клише и ирония на хилядолетието?“

Едно нещо знаеше със сигурност от изучаването на изрисуваната стена в недрата на астероида — човечеството нямаше да изстреля своя версия на Сондата майка. Не и в близко бъдеще. Не и без да научи много повече за ставащото в космоса.

„Е, някой ще обясни защо им е нужна, когато — и ако — се доберем до дома.“

Гавин се рееше в слабо осветената контролна зала.

— Всичко е наред, Тор — докладва той. — Двата месеца в орбита не са навредили на двигателите. „Уорън“ може да тръгне накъдето поискаш.

Мекото му лице от пластикожа беше сериозно, гласът му — приглушен. Тор докосна лъскавата ръка на партньора си.