Дейвид Брин - Битие

Стига, разбира се, проклетото нещо да има спомени.“

Джералд подозираше, че древните гадни бойни машини може да са действали чисто инстинктивно. Или че отдавна са се побъркали. Що за разум би могъл да оцелее милиони столетия в досадно еднообразие?

Ако зависеше от него, щеше да нареди отмяна на тревогата. Но като водач на експедицията той оставяше капитан Ким да ръководи работата на кораба. Пък и малко стрес щеше да се отрази добре на хората. Това бе малко сбиване в сравнение с онова, с което можеше да се сблъска „Абу Абдула Мохамед ибн Батута“ при следващото му пътуване до външния пояс и нататък. Може би няколко СФУК бяха единствените останки от праисторическите съперници, сражавали се някога в Слънчевата система. От друга страна, би могло да има и други ужасни сили някъде там, сили, които дебнат и изчакват. „Ще видим…

… стига първо да не бъдем пометени от хаоса на Земята.“

Което му напомни нещо друго.

„Гледах съобщение на Бен Фланъри, което беше прекъснато от кризата. Бен изглеждаше разтревожен… когато сирените ме накараха да го зарежа.“ След обявяването на тревогата всички на борда, дори учените, насочиха цялото си внимание към случващото се на три светлинни минути от тях.

Видя през наблюдателния отвор как телескопът „Лейси Доналдсън“ постепенно завърта огромния си чадър от огледални цветчета към предишната си конфигурация и започва да събира данни за други планетни системи. Не се очакваше големият инструмент да бъде изпитван толкова рано като оръжие. Сега вторичното му предназначение вече не беше тайна. Каквото или който и да се спотайваше в астероидния пояс, щеше да разбере, че земните жители подготвят големите си пушки направо тук, в съседния двор.

Хората на мостика бяха уморени и напрегнати. Дори капитан Ким като че ли все още я караше на адреналин и гризеше кожичките около ноктите си, докато перцептът му се изпълваше с холоизображения и анализ на забавеното във времето сражение със СФУК. Симулациите проблясваха твърде бързо и Джералд не можеше да ги следи с по-старото си оборудване. „Е, някои новости не са предназначени за дъртаци като мен.“

Смяната на Джералд вече беше приключила и Ким явно владееше добре обстановката, така че той се обърна без никакви церемонии и се оттласна към каютата си, където го очакваше съобщението на Бен. Докато минаваше покрай главната научна станция, видя лудуващите Ика и Хайрам — веселяха другарите си и сваляха напрежението с малкото си представление. Двамата водеха обратен разговор — изговаряха всяка дума и звук отзад напред. Джералд се усмихна на странното приятелство между неандерталското момиче и момчето аутист. Явно разнообразието само по себе си беше награда.

„Но само без делфини.

Ако ми натресат някоя суперриба на борда при следващата мисия, ще си подам оставката.“

Всяко нещо си има граници в крайна сметка.

Ика го зърна, докато се носеше покрай тях, и без да спира обратното си бъбрене, му намигна. Мъничък блестящ символ сякаш излезе от окото й, понесе се към неговото и се настани в ъгъла на перцепта му. Джералд го погледна и символът се разгърна в съобщение:

Г-н К те очаква на същото място!

Джералд се замисли над смисъла му, докато летеше от скоба на скоба към въртящата се ос на гравитационното колело.

„О, да бе. Господин К.“

Г-н Кобли. Поради някаква причина Ика като че ли още искаше той да опита номера със сляпото петно. Беше толкова просто, че дори един тъп хомо сапиенс би трябвало да успее да не-види нещо, което го няма.

„Е, може би. Така и така кризата приключи.

Колкото да я направя щастлива.

Ама след като си свърша другите работи. И поспя.“

Спусна се по една спица до ръба на въртящото се колело и му се наложи да се съсредоточи, за да стъпи. Дори при една четвърт от земната гравитация да стои прав му изглеждаше все по-странно и по-трудно с времето — както и припомнянето, че трябва да вземе предвид странната посока „долу“. Някой ден сигурно щеше да спре да идва тук и да стане постоянен обитател на безтегловните части. Чуден начин за края на кариерата на астронавт, наложил си доброволно доживотно изгнание от родния си свят.

По дяволите, щеше ли изобщо да има обитаема Земя в близките години? Някои от тревогите от младостта му — енергийни проблеми, замърсяване и тероризъм — сега не изглеждаха толкова страшни. Но всяка година ги изправяше пред още повече дилеми, някои неизвестни на предишните поколения, но до една подхранващи ужаса от измиране…