Грегъри Бенфорд - Пейзажите на времето

— Понякога се чудя как мога да обичам такъв ахмак — поклати глава тя. На устните й започваше да се изписва лека усмивка.

— Ами, наистина съжалявам, но… нека ти разкажа за спора, който водихме с Лейкин.

— Да, разкажи ми. — Тя се приведе, за да вземе товара му. Бе жилава и без усилие вдигна издутата чанта, като раздвижи бедра. Въпреки умората си, Гордън откри, че я наблюдава. Опъването на полата очерта краката й под плата.

— Хайде, нуждаеш се от храна.

Той започна да й разказва. Пени кимаше на думите му, докато го водеше покрай станцията за течен азот към малкия паркинг. Лампите хвърляха сенки от оградата, разтягаха и изкривяваха очертанията на мрежата.

Пени завъртя ключа за запалване на двигателя и радиото пронизително затръби: „Пепси кола е точно това, което ви трябва! Цели дванайсет унции — това е много…“ Гордън се пресегна и го изключи.

Пени изкара колата от паркинга и излезе на булеварда. Хладният нощен вятър рошеше косата й. При корените тя беше светлокестенява, но надолу изсветляваше до руса — от слънцето и хлора в плувните басейни. Лекият бриз донасяше дъх на море.

— Обади се майка ти — предпазливо рече Пени.

— А. Каза ли й, че ще й позвъня? — Гордън се надяваше, че това ще сложи край на въпроса.

— Скоро ще пристигне със самолет да те посети.

— Какво? По дяволите, защо?

— Твърди, че вече изобщо не й пишеш и че така или иначе искала да види как изглежда западният бряг. Смятала да се премести тук. — Пени говореше със спокоен и безстрастен глас и шофираше с бързи, прецизни движения.

— О, Господи. — Той изведнъж си представи как майка му в черна рокля се разхожда под слънчевите лъчи по Джирард авеню, загледана във витрините, с цяла глава по-ниска от всички останали минувачи. Щеше да е толкова не на място, колкото монахиня в нудистка колония.

— Тя не знаеше коя съм аз.

— Ъ? — Образът на майка му, мръщеща се към леко облечените момичета по „Джирард“, го разсейваше.

— Попита ме дали не съм чистачката.

— О.

— Не си й казал, че живеем заедно, нали?

Последва пауза.

— Ще го направя.

Пени мрачно се усмихна.

— Защо още не си й казал?

Той погледна навън през страничния прозорец с мазно петно на мястото, където бе облегнал глава и се загледа в искрящите като скъпоценни камъни светлини. Бижуто Ла Хола. Пътуваха по неравния път в каньона и свежият аромат на мента от евкалиптите изпълваше колата. Опита се мислено да се върне в Манхатън и да погледне на нещата от този ъгъл, да предвиди какво ще си помисли за всичко това майка му, но откри, че е невъзможно.

— Да не би да е, защото не съм еврейка?

— Мили Боже, не.

— Но ако й беше казал това, тя щеше да се появи на часа, нали?

Той мрачно кимна.

— Ъ-хъ.

— Имаш ли намерение да й кажеш преди да пристигне?

— Виж — с внезапна енергия рече Гордън и се обърна към нея. — Не искам да й казвам каквото и да е. Не искам да се бърка в живота ми. В нашия живот.

— Но тя ще пита, Гордън.

— Нека да пита.

— И няма да й отговориш?

— Тя няма да остане в нашето жилище и не е нужно да знае, че ти също живееш там.

Пени обели очи.

— О, разбрах. Точно преди да пристигне тук, ти ще започнеш да намекваш, че може би ще е по-добре да събера малкото мои неща, които са из апартамента, нали? Да извадя крема си за лице и противозачатъчните си таблетки от аптечката. Просто няколко тънки намека.

Попарващият й тон го умърлуши. Не си го беше помислил толкова ясно, но да, бе му дошла наум някаква подобна идея. Старата игра: защитавай онова, което трябва, но крий останалото. Преди колко ли време беше започнал да го прави с майка си? След смъртта на баща му? За Бога, кога щеше да порасне?

— Съжалявам, аз…

— О, я не се дръж като идиот. Това бе просто шега.

И двамата знаеха, че не е шега, но вместо това увиснаха някъде в пространството между фантазията и действителността, която предстоеше да се материализира. Дори да не беше казала нищо, накрая той щеше да стигне до това предложение. Именно този тайнствен начин, по който Пени виждаше, че мозъкът му работи върху някакъв проблем с притъпените си сечива, а после се хвърля напред към онова, което искаше да постигне, я караше да го обича дори в най-невероятните моменти. Като прекатури камъка и му показа червеите под него, тя го бе облекчила — не му оставаше друга алтернатива, освен да е честен.

— По дяволите, обичам те — каза той и внезапно се засмя.

Усмивката й се получи кисела. Под премигващите улични лампи тя напрегнато се взираше в пътя.