Лари Нивън - Прашинка в Божието око

Род я погледна със страхопочитание и почуда.

— Когато се ентусиазираш, си истинска фурия. — „И ако ще си с мен през целия ми живот, не е зле и аз да не изоставам от теб. Какво ли е да живееш във вихър?“ — Няма проблем. Кардиналът освободи отец Харди от задълженията му, за да работи в комисията. И ми се струва, че негово преосвещенство е замислил нещо по-голямо. Харди отдавна е можел да стане епископ, но не му е достигала амбиция. Сега просто няма друг избор. Първият апостолически пратеник при извънземна раса или нещо подобно.

— Значи в управителния съвет на института ще сме ние с теб, доктор Хорват, отец Харди… и Иван.

— Иван ли? — „Защо не? Щом ще го правим, да го правим както трябва. Ще имаме нужда от опитен изпълнителен директор. Сали не става за администратор, а аз няма да имам време. Може би Хорват.“ — Сали, знаеш ли с какво се захващаме? Биологичният проблем: как да превърнем женска в мъжкар без бременност или хроничен стерилитет. Но даже да откриеш нещо, как ще накараш сламкарите да го използват?

Тя не го слушаше внимателно.

— Ще намерим начин. Знаем как да управляваме…

— Та ние едва управляваме дори човешка империя!

— Но успяваме, нали? Някак. — Сали избута купчина кутии в ярки опаковки настрани, за да си направи място. Една от тях за малко да падне и Род трябваше да я хване, докато Сали продължаваше да въвежда бележки в паметта на компютъра си. — Хм, какъв беше кодът на „Учените в Империята“? На Мейджи има един страхотен генен инженер, но не се сещам за името му…

Род тежко въздъхна.

— Ще го потърся. Но имам едно условие.

— Какво? — Тя любопитно го погледна.

— Ще свършиш с това до другата седмица, защото, Сали, ако вземеш този джобен компютър на медения ни месец, ще го хвърля в преобразувателя!

Тя се засмя, но Род изобщо не се чувстваше сигурен. Е, добре де, компютрите не бяха скъпи. Можеше да й купи нов, когато се върнеха. Всъщност може би трябваше да сключи сделка с Бери — навярно щеше да се нуждае от различни неща в индустриални количества, ако щяха да имат семейство…

Хорас Бери следваше морските пехотинци по коридорите на Двореца и високомерно не обръщаше внимание на другите двама, които крачеха зад него. Лицето му изглеждаше спокойно и само очите му издаваха отчаянието, което го изпълваше.

„Нека се изпълни волята на Аллах“ — въздъхна той и се учуди, че тази мисъл не го смущава. Навярно в покорството имаше утеха… нищо друго не можеше да го утеши. Войниците бяха отвели Набил на совалката, натовариха целия му багаж и после ги разделиха на покрива на Двореца. Преди това прислужникът му бе прошепнал, че Джонас Стоун е направил пълни признания.

Стоун все още се намираше на Ново Чикаго, но очевидно информацията бе достатъчно важна, за да пратят куриерски кораб. Човекът на Набил нямал представа какво е казал бунтовническият водач, но Бери знаеше. Съобщението щеше да е кратко: смърт чрез обесване.

„Значи най-после настъпва краят.“ Империята бързо наказваше измяната: няколко дни, няколко седмици. Не повече. Нямаше шанс да избяга. Морските пехотинци бяха учтиви, но много бдителни. Бяха ги предупредили.

„Нека се изпълни волята на Аллах. Но е жалко. Ако не бях толкова загрижен за проблема със сламкарите, отдавна да съм избягал. Но щеше да се наложи да напусна Нова Шотландия, а именно тук ще се вземат решенията — какъв смисъл да бягам, когато извънземните могат да унищожат всички ни?“

Сержантът го придружи до пищно украсена заседателна зала и отвори вратата пред него. После — невероятно — охраната се оттегли. В стаята имаше само двама души.

— Добро утро, милорд — каза търговецът на Род Блейн. Говореше спокойно, ала докато се покланяше, усети, че устата му е пресъхнала и гърлото му се е свило. — Не съм се срещал със сенатор Фаулър, но лицето му, разбира се, е познато на всеки в Империята. Добро утро, сенаторе.

Фаулър кимна, без да става от мястото си.

— Добро утро, ваше превъзходителство. Добре дошли. Заповядайте. — Той му даде знак да се настани срещу него.

— Благодаря. — Бери зае посочения стол. Очакваше го нова изненада — Блейн му донесе кафе. Търговецът внимателно вдиша издигащата се пара и разпозна смеската, която му беше пратил като подарък.

„В името на Аллах. Играят си с мен, но с каква цел?“ Страхът му се примеси с гняв, ала не и с надежда. В гърлото му се надигна клокочещ смях.

— Да изясним нещата, ваше превъзходителство — каза Фаулър. Блейн включи екрана на стената. Появи се едрата фигура на Джонас Стоун. От челото му се стичаше пот, гласът му звучеше умолително.