Лари Нивън - Прашинка в Божието око

— Разбирам… Струва ми се, че наистина разбирам. Благодаря.

— Моля. — Фаулър бръкна в джоба си и извади малка кутия. Отвори я, за миг погледна вътре и я плъзна по бюрото към Хорват. — Вземи. Твой е.

Министърът видя пръстен с голям зелен камък.

— За следващия рожден ден на императора можеш да му гравираш баронски герб — каза Бен. — Доволен ли си?

— Да. Много. Благодаря, сенаторе.

— Няма нужда от благодарности. Ти си добър човек, Тони. Е, да видим какво искат сламкарите.

Заседателната зала бе почти пълна. Членовете на комисията, екипът им, учените на Хорват, Харди, Ренър — и адмирал Кутузов.

Сенатор Фаулър седна.

— Обявявам заседанието на лордовете от извънредната комисия, представляваща негово императорско величество, за открито. Моля, напишете имената си. — Той изчака присъстващите да въведат имената си в компютрите. — Тази среща се провежда по искане на сламкарите. Не ни обясниха причините. Някой има ли да каже нещо преди да дойдат? Не? Добре, доведи ги, Кели.

Сламкарите мълчаливо заеха местата си в края на масата. Имаха напълно извънземен вид — вече не подражаваха на хора. Устните им бяха разтеглени във вечна усмивка, лъскавата им козина беше гладко вчесана.

— Имате думата — рече сенаторът. — Но трябва да отбележа, че едва ли ще ви повярваме, каквото и да ни кажете.

— Повече няма да ви лъжем — отвърна Чарли. Дори гласът й звучеше различно, не като смесица от всички чувани от сламкарите човешки гласове. Долавяше се специфичен…

Род не можеше да установи какво точно. Не акцент. Чарли говореше идеален англически.

— Времето за лъжи свърши. Моят господар още от самото начало не искаше да ви лъже, но юрисдикцията върху преговорите с хората принадлежеше на господарката на Джок. Както вашият император е дал такава юрисдикция на вас.

— Междуособици, а? — подметна Фаулър. — Жалко, че не се запознахме с шефа ти. Вече е малко късно, нали?

— Навярно. Но сега ще представлявам него. Ако желаете, можете да го наричате цар Петър, юнкерите използваха това име.

— Какво! — Род скочи от стола си и той се прекатури. — Кога?

— Точно преди да бъдат убити от воините — отвърна Чарли. — Ако ме нападнете, няма да получите информация, милорд. Освен това не ги убиха воините на моя господар. Онези, които ги атакуваха, имаха заповед да ги заловят живи, но юнкерите не пожелаха да се предадат.

Род внимателно изправи стола си и седна.

— Не. Хорст не би се предал.

— Нито пък Уитбред. И Потър. Можете да се гордеете с тях, лорд Блейн. Последните им мигове бяха в най-славните традиции на имперската служба. — В извънземния глас не се долавяше и следа от ирония.

— И защо убихте момчетата? — попита Сали. — Съжалявам, Род, съжалявам, това е.

— Ти не си виновна. Дамата ти зададе въпрос, Чарли.

— Те бяха разкрили истината за нас. Спасителните им лодки кацнаха пред един музей. Не едно от онези места за развлечение, които ви позволихме да посетите. Този музей има по-сериозно предназначение. — Чарли тихо продължи: описа музея и битката, полета, началото на войната между сламкарските фракции и кацането на улицата пред Замъка. Разказа им и за последния бой.

— Моите воини бяха победени — завърши посредничката. — Ако бяха спечелили, цар Петър щеше да ви върне юнкерите. Но те загинаха и господарите прецениха, че е по-добре да ви измамят.

— Боже Господи! — промълви Род. — Значи това била вашата тайна. И ние през цялото време сме държали ключа, но…

Някой в отсрещния край на масата шепнеше. Капелан Харди.

— Requiem aeternam donum est, Domine, et lux perpetuae… 18 18 Дари им вечен покой, Господи, и вечна светлина (лат.) — Б.пр.

— По дяволите, да не си мислите, че това признание с нещо ще ви помогне? — попита сенатор Фаулър.

Чарли сви рамене.

— Щом ще ни унищожавате, поне да знаете причината. Опитвам се да ви обясня, че господарите няма да се предадат. Цар Петър може да го направи, но той не контролира планетата, а още по-малко астероидната цивилизация.

— Както предвидих, милорди — тежко рече Кутузов. — Обречени са и хората, и корабите, които пратим да приемат капитулацията. Навярно и целият флот. Ако влезем в системата, трябва незабавно да атакуваме.

— О, божичко — измърмори Бен. — Да. Планът ви ми е ясен. Смятате, че не можем да нанесем непровокирана атака и че няма да пратим хора на чисто самоубийство. Е, не сте познали, Чарли. Това навярно ще ми струва главата, но вече окончателно се убедих, че трябва да се съглася с адмирала. Съжалявам, отче, но така виждам нещата.