Лари Нивън - Прашинка в Божието око

— Това наистина може да сложи край на безгрижния ви живот — каза Фаулър. — Така или иначе, няма да стане толкова лесно. Завист и така нататък. Но вие сте ни прекалено полезен, господин Ренър, и наистина има извънредна ситуация от първи клас.

— Но… но…

— Капитан на цивилен кораб — рече сенаторът. — С рицарски сан. Специалист по сламкарския проблем. Да, тъкмо вие ни трябвате.

— Нямам никакъв рицарски сан.

— Ще имате. Не можете да откажете. Господин Бери ще настоява личният му пилот да получи поне ордените на свети Михаил и свети Георги. Нали, ваше превъзходителство?

Бери потръпна. Империята неизбежно щеше да назначи хора, които да го наблюдават, а те щяха да се нуждаят от човек, който да може да разговаря с търговските капитани. Но този… комедиант? „Кълна се в брадата на Пророка, той ще е непоносим!“ Хорас примирено въздъхна. Поне беше интелигентен комедиант. Навярно дори можеше да му е от полза.

— Мисля, че сър Кевин е най-добрият избор за капитан на личния ми кораб — спокойно отвърна търговецът. В гласа му се долавяха съвсем слаби нотки на отвращение. — Добре дошли в „Имперска компания за автонетика“, сър Кевин.

— Но… — Ренър потърси с очи помощ, ала помощ нямаше. Род държеше лист хартия — какво бе това? Уволнението му! Пред погледа му Блейн скъса документа на парчета. — Добре, по дяволите! — Ренър виждаше, че няма да се смилят над него. — Но като цивилен!

— О, разбира се — съгласи се Фаулър. — Е, ще имате чин в разузнаването, но секретен.

— Кълна се в пъпа Господен… — Бери се сепна. Ренър се ухили. — Какво има, ваше превъзходителство? Да не би Господ да няма пъп?

— Предвиждам интересни времена — бавно отвърна търговецът. — И за двама ни.

Ярко слънце огряваше покрива на Двореца. По небето бързо се плъзгаха пухкави бели облаци, но на площадката подухваше съвсем слаб ветрец. Лъчите приятно топлеха кожата.

Пред люка на спускателната совалка стояха адмирал Кутузов и двама капитани. Изпращаха ги малка група цивилни, трима извънземни с тъмни очила и четирима въоръжени морски пехотинци. Адмиралът подчертано не обръщаше внимание на сламкарите и техния ескорт. Той се поклони на цивилните.

— Моите извинения, милейди, милорд. Изглежда, че в края на краищата няма да мога да присъствам на сватбата. Не че ще липсвам на някого, но съжалявам, че толкова скоро отвеждам приятелите ви. — Кутузов посочи двамата капитани и отново се поклони. — Оставям ги да се сбогуват.

— Успех, адмирале — тихо рече Род. — Попътен вятър.

— Благодаря ви, милорд. — Военният се скри в совалката.

— Никога няма да разбера този човек — каза Сали.

— Права си — безизразно отвърна Джок.

Сали изненадано погледна извънземната, после се обърна към другите офицери и протегна ръка.

— Успех, Джак, Санди.

— И на теб, Сали. — Каргил сведе очи към нашивките на ръкава си. Четирите капитански пръстена бяха съвсем нови. — Благодаря, че ми повери кораб, Род. Вече си мислех, че завинаги съм заседнал в оперативния отдел.

— Благодари на адмирала — отвърна Блейн. — Аз те препоръчах, но решението взе той. Санди обаче ще трябва да се поти. Той ще е на флагмана.

Синклер сви рамене.

— Като главен инженер на флота, предполагам, че ще прекарвам известно време и на другите кораби — рече той. — Най-добрият наблюдателен пост ще е в самото Око. Така че ще съм с тоя саксонец и това не е зле. Не ми се ще корабът му да се разпадне на съставните си части.

Каргил не му обърна внимание.

— Съжалявам, че ще пропусна сватбата, Сали. Но възнамерявам да ви гостувам. — Той се наведе и я целуна по бузата. — Ако ти писне от него, във флота има и други капитани.

— Да — съгласи се Синклер. — А моето повишение беше подписано две минути преди това на Каргил. Нали няма да го забравиш, Джак?

— Как бих могъл? Само те моля да запомниш, че „Патън“ 19 19 Джордж Смит Патън (1885–1945) — американски генерал. — Б.пр. е мой кораб. Най-добре да тръгваме, капитане. Скачването ще е достатъчно сложно. Довиждане, Джок, Чарли. — Каргил се поколеба, после неловко отдаде чест.

— Сбогом — отвърна Чарли. Иван изцвъртя и Джок прибави:

— Посланикът ви желае попътен вятър и успех.

— Ще ми се да можех да съм сигурен, че е искрен — рече Каргил.

— Разбира се, че е искрен — заяви Чарли. — Искаме да се чувствате в безопасност.

Джак се обърна и замислено се качи на совалката, Синклер го последва. Завиха двигатели и хората и сламкарите се отдалечиха. После мълчаливо наблюдаваха издигането на кораба от покрива, докато той не изчезна в ясното небе.