Саймън Грийн - Светът на призраците

— Врагът на моя враг е мой приятел. Нищо друго не може така да сближи два народа.

— Капитане, ти все пак не разбираш. Повикам ли веднъж Ашраите, вече не ги контролирам. Събудят ли се, може и да решат, че повече няма да заспиват. Джон, всъщност ти не победи тогава. Само ги нарани толкова зле, че за известно време те се скриха в душите си. Но тук, на Ансилай, съществува сила, която не би си представил и в най-ужасните си кошмари. Току-виж, решат отново да се захванат с Империята. Този път няма какво да губят и няма какво да ги възпре.

Сайлънс поклати глава.

— Нима? Говориш за милиарди хора на хиляди планети. Ашраите нямат и нищожен шанс.

— Джон, ти се надяваш на количествено превъзходство, а аз ти говоря за сила.

— Няма значение — възрази Сайлънс. — Нямаме няколко възможности за избиране. Много неща се объркаха, изправени сме срещу твърде неблагоприятни обстоятелства. Фрост и есперката всеки миг ще дотърчат тук, а пришълецът ще ги гони по петите. Шон, нямаме друг изход. Один, колко остава до взрива?

— Деветнадесет минути и тридесет и две секунди.

— Хайде, Шон, подготви се. Започваме веднага, щом се появят.

Двамата се извъртяха към шума от тичащи крака, Фрост и Диана се втурнаха към тях от коридора. Сайлънс погледна край тях, но зад жените коридорът беше празен. Диана се олюля, болезнено се мъчеше да си поеме дъх. Фрост я прегърна с една ръка и кимна на Сайлънс. Както винаги, дишането й не се чуваше.

— Капитане, пришълецът е зад нас. Когато проумя къде отиваме, малко се забави, но беснее от желание да ни докопа, само иска да се увери, че няма капан. Предполагам, че все пак има капан?

— О, да — увери я Сайлънс. — Навредихте ли му поне малко?

— Стрелях по него, гърмях го с гранати, а Диана стовари върху му половин коридор, но само го ядосахме. — Тя обходи с поглед разрухата в компютърната зала, едната й вежда леко се вдигна. — Добре сте се постарали, Капитане. Но нали разбирате, че тук всичко ще се възстанови, ако има достатъчно време?

— Точно времето никак не ни достига. Преди да умре, Командир Старблъд се сетил да включи системата за самоунищожение на базата. Малка атомна бомбичка, скрита някъде из този етаж. Ще избухне само след осемнадесет минути.

Фрост го зяпна.

— Капитане, късметът ви никакъв го няма, знаете ли?

Диана вдигна глава и впи поглед в него. Беше твърде уморена да говори, но в очите й се четеше достатъчно.

— Капитане, каквото и да сте намислили, започвайте — подкани го Фрост. — Пришълецът ще довтаса тук след секунди, а е в много лошо настроение.

— Не гледайте мен — сопна се Сайлънс. — Сега всичко зависи от Гарвана.

— Да — тихо каза престъпникът. — Някак все се оказва, че всичко зависи от мен.

— Защото ти си най-добрият, Гарване.

— Благодаря, Капитане.

Диана попи с ръкав потта от лицето си, внезапно отметна глава назад.

— Слушайте. Съвсем наблизо е. Тук е.

Всички се взряха в мрачния коридор. Не чуваха никакъв звук, но усещаха лекото трептене на пода под краката си. Сайлънс заговори на Гарвана:

— Моля те, Шон! Направи го не за мен, а за тях.

Гарвана си позволи едва забележима усмивка.

— Джон, винаги си знаел как да удариш мръснишки.

Сайлънс кимна и се отмести настрани, зареял поглед в коридора. Фрост застана до него, двамата насочиха разрушителите си в дебнещата тъмнина. Диана най-сетне започна да диша по-леко и си намери ъгълче, където на никого да не пречи. Гарвана стоеше сам в средата на залата, подпрян на жезъла си, унесен в своите мисли. Натрапваше му се видението за странния дълъг път, довел го на това място, в този миг. Всичко преживяно — яростта, страхът, покрусата — само за да се сражава отново рамо до рамо с Джон Сайлънс. Засмя се беззвучно. Каквото и да се случи, добре беше отново да се срещне с Джон. Също като да намериш старото си палто или чашката, от която си пил в невръстните си години. Уютна привичка, нещо познато, на което можеш да разчиташ. Сайлънс пак беше до него и ако трябваше да умрат тук, не е лошо да си отидеш от света сред хора, които харесваш и уважаваш.

Сред хора. Дълги десет години без човешко лице или глас. Но нали Ашраите бяха с него.

Той сви крака и ги кръстоса във въздуха, рееше се над пода, положил жезъла на коленете си. Разкри дълбините на съзнанието си и отприщи своята мощ, насочи я през силовото копие, напрягаше всичко, което имаше или на което се надяваше. Чувстваше как се усилва неговият есп, как притиска психическата защита, жадуващ да се изтръгне на свобода. Научи толкова нови неща през годините на Ансилай — и с желание, и насила, извървя пътеки, за които малцина знаеха. Промени се. Сега беше повече от човек, неестествен плод на връзката между Човека и Ашраите. Пришълецът щеше да изпита цялата му мощ.