Лоис Бюджолд - Джентълмен Джоул и Червената кралица

Той я измери с преценяващ поглед. Изглеждаше поуморена от скока, но в рамките на нормалното, нищо общо с празното, мъртвешки посивяло лице, което Джоул помнеше отпреди почти три години, когато се беше върнала сама от погребението на съпруга си. Не че самият Джоул се бе чувствал различно по онова време. Колонистите на Сергияр можеха само да гадаят дали тяхната вицекралица ще се върне след онова пътуване, или на мястото ѝ ще бъде изпратен някой непознат лорд. Но ето че тя бе свалила траура и дрехите ѝ, макар и в убити цветове, поне не бяха черни — панталон и сако в комарски стил, а характерната ѝ усмивка се беше затоплила до нещо повече от стайна температура. Гъстата ѝ прошарена червена коса бе все така къса, а изящните кости на лицето ѝ изпъкваха като крепост, която не познава поражение.

В лявата си ръка носеше нещо като куфарче, малка криофризерна кутия сякаш. Лейтенант Воринис, като всеки добър адмиралски адютант, пристъпи и протегна ръка към куфарчето.

— Да взема багажа ви, ваше височество?

А Корделия викна, силно и неочаквано:

— Не! — И дръпна куфарчето назад. После, видяла високо вдигнатата вежда на Джоул, продължи по-спокойно: — Не, благодаря ви, лейтенант. Сама ще го нося. А гвардеецът ми ще се погрижи за останалия багаж. — Кимна отсечено на момичето, а на Джоул хвърли въпросителен поглед.

Той схвана намека.

— Вицекралице, позволете да ви представя новата си адютантка, лейтенант Кая Воринис. Започна наскоро, пристигна на Сергияр няколко седмици след като вие заминахте.

Корделия беше заминала преди шест седмици, за да представи лично на император Грегор годишния доклад на сергиярския вицекрал и да прекара част от тържествата покрай Зимния празник със семейството си. Джоул се надяваше, че последното е било по-скоро освежаващо, отколкото изтощително преживяване, но предвид воркосиганското потомство, с което бе имал случай да се запознае, изтощението трудно би могло да се изключи от картинката.

— Как сте, лейтенант? Надявам се службата на Сергияр да ви хареса. Ъъ… роднина ли сте на младия граф?

— Далечна, мадам — отвърна Воринис. Джоул предположи, че този въпрос и съответният отговор отдавна са втръснали на младата жена, но поне сега момичето се справи без придружаваща гримаса.

Вицекралицата се обърна и отправи няколко думи на благодарност към почетната стража. Сержантът, горд с поверениците си, отвърна с традиционното: „Мадам, да, мадам!“, след което ги изведе от дока. Корделия ги проследи с поглед, после се обърна с въздишка съм Джоул и го хвана под ръка.

— Сериозно, Оливър, налага ли се да правиш това всеки път, когато минавам транзитно оттук? — Поклати глава. — Нали си даваш сметка, че просто ще измина разстоянието от дока за скачване до шлюза на совалката? Бедните момчета от стражата можеха да си поспят.

— Винаги сме посрещали вицекраля по този начин. Честта е както за теб, така и за тях, нали знаеш.

— Арал ви беше военният герой. Неколкократно.

Ъгълчетата на устата му се кривнаха нагоре.

— А ти не си, така ли? — После добави, воден от любопитство: — Какво има в кутията? Не е отрязана глава… отново… надявам се. — Кутията, за щастие, беше твърде малка да побере глава.

Сивите очи на Корделия блеснаха.

— Хайде и ти, Оливър. Човек носи у дома част от разчленено тяло веднъж, забележи — веднъж , и до края на света хората се изнервят при вида на багажа му. — Устните ѝ се изкривиха. — Но самият факт, че вече можем да се шегуваме с това… какво пък.

Лейтенант Воринис, която подтичваше след тях, изопна лице в умерен потрес, но дали заради прочутата историческа случка, сложила край на войната за Претендентството много години преди нейното раждане, или заради отношението на началниците ѝ към въпросната случка, Джоул не можа да прецени.

— Искаш ли да си починеш преди пътуването до планетата? — попита той. — Не знам дали ти е време за обяд или за закуска, но все ще ти намерим нещо за хапване. — Целият Бараярски имперски флот, както и тази станция по подразбиране, живееха по ворбарсултанско време, което за жалост не съвпадаше с времето на колониалната столица долу, защото двете планети, освен по ред други неща, се различаваха и по дължината на денонощието си. Не че „едно и също време“ от двете страни на възлен скок, да не говорим за цяла поредица такива скокове, имаше някакво друго реално значение, освен чисто символичното. — Совалката ще те изчака колкото решиш, уверявам те.