Петър Бобев - Парола „Херострат“

Обаче не това беше най-страшното. То въобще не заслужаваше внимание сега. По-важното, по-заплашителното беше другото.

Какви бяха тези хора? Защо го отвлякоха? Какво щяха да правят с него?

Той знаеше — особено тук, за жителите на вътрешността, всеки човек от друго племе е враг. А врагът може да очаква само една участ.

При тази оскъдица на месна храна в целия остров, където нямаше много дивеч и най-едрите животни бяха домашните свине, единствен човекът представляваше най-предпочитаният обект за лов.

Допреди време. Преди белите да забранят това с най-строги наказания. И преди да им докарат и други добичета: крави, овце, кози.

Смятаха, че людоедството вече е изкоренено.

Но дали навсякъде? И напълно?

Намури често бе слушал, че понякога някъде нарушават тази забрана. Магьосниците са затова, да подсещат простосмъртните за предишните им обичаи. А предишните обичаи изискваха човешка жертва за избавяне от всяка надвиснала над рода заплаха.

Духовете на прадедите понякога се пресищат от свинските жертвоприношения, прияжда им се човешко месо. Това, на което са свикнали в предишния си живот.

Дали и него не бяха предназначили да засити глада на нечии прадеди през червата на потомците им?

Групата достигна реката, по чийто бряг бяха привързани към кокилестите корени на панданусите две лодки еднодръвки. И двете с изрязани от дърво на носовете им озъбени крокодилски муцуни. Да всяват страх у враговете.

После носачите му го метнаха в едната лодка. Всички заеха местата си, грабнаха веслата. И загребаха припряно срещу течението. Личеше си, че бързат да избягат надалеч, ако някой реши да ги преследва.

Намури лежеше безпомощен между краката им и разглеждаше похитителите си. Всъщност какво имаше да ги разглежда? Папуаси, като всички други планинци. Само с различни шарки от глина и сажди по лицата и телата, с различни пръчки и пера в носовете, в ушите и в косите. Почти голи, както впрочем допреди две години беше и Намури, само с по една набедрена превръзка от разнищена кора. С опрени до телата лъкове и стрели.

Явно и оръжията, и шарките издаваха, че са тръгнали на боен поход.

А това съвсем не беше утешително. След бой се носи човешко месо за пиршество по случай победата. Плаваха почти до брега, под гигантската застрашителна стряха на нависналите над водата листни корони, понякога засядайки, заплитайки се в кокилестите корени на панданусите и в щръкналите като шипове над повърхността дихателни корени на мангрите.

При наближаването им се разхвърчаваха подплашени водни птици и доскоро висящите с главите надолу огромни летящи кучета. Скрити в шумата, изпърхваха гълъби, разкрещяваха се папагали. Във водата се хлъзваха иначе незабележими, подобни на омоталите всички клони и стъбла лиани, водни змии. Зацамбуркваха, все едно запокитени с шепи камъни, разноцветни жаби.

А похитителите не им обръщаха внимание. Гребяха със същата настойчивост, сякаш не усещаха умора.

И все покрай брега, и все по най-зашумените речни меандри, и по невидимите както откъм реката, така и от въздуха, заблатени ръкави.

Намури знаеше защо. Бояха се да не ги догонят с хеликоптер. Това поне бяха научили — че белите не прощават за нарушените им закони.

Освен това лодките и моторниците предпочитаха да се движат по-навътре в реката, за да се предпазят от някоя неочаквана плитчина, откъдето биха се измъкнали трудно.

А в тези лодки и моторници можеше да има и бели полицаи или пък други папуаси, които също не биха отминали с безразличие натъкмените с бойна украса свои сънародници.

Неусетно взе да се смрачава.

Ярката зеленина на гората помътня. Речната повърхност взе да почервенява, отразила огъня на настъпващия заник.

Скоро след това, както става по тези места, мракът затисна света.

Но гребците не спряха. Само се насочиха към талвега, и те поради същата причина — да не заседнат някъде или да се нанижат върху някой потънал дънер.

При това реката вече беше опустяла. Всички предпочитат да не рискуват излишно с такова трудно нощно плаване.

Редовната дъждовна буря ги пресрещна с малко закъснение. Пороят се изля от черното небе, сякаш някой горе, от облаците, плисна към земята гигантско ведро.

Това не смути лодкарите. Шибани като с камшици от плющящите струи, те продължиха със същото усърдие да размахват веслата. И само от време на време някой посягаше с черпак от кокосова черупка да изгребе събиращата се вода, където, залят от нея, без да му обръщат внимание, лежеше Намури.