Петър Бобев: Парола „Херострат“

Не издържа. Заряза селото. Спусна се надолу, към крайбрежието. Слушал бе, че при белите все може да намери някакво място. Място, където не го познават и не знаят за греха му.

Беше ходил в мисионерското училище и бе почнал да чете и да пише по малко. Беше понаучил и езика, на който се разбираха на острова — „пиджин-инглиш“, странната смесица от английски и полинезийски.

Затова по-лесно от другите планинци успя да си намери работа. Най-първо троши камъни за шосето, после брули кокосови орехи и вади копра, бра банани и какво ли не, докато накрая попадна при Руфи.

Руфи го научи и да плува. Папуасите от вътрешността не умеят да плуват. Не дръзват дори да нагазят реката. Толкова голям е страхът им от крокодилите, за които всички знаят, че са преродените озлобени на рода си прадеди.

И се убеди колко сладко е това — да лежиш върху водата, особено при такава непоносима горещина. Да се носиш по нея, все едно птица в небето.

Наистина, имаше акули, но той не се боеше от тях така, както от крокодилите. Може би, защото не бе наплашен от дете, както беше в селото му.

Беше непоносимо горещо. Целият свят наоколо трептеше в знойната мараня.

Единствено откъм морето като че ли полъхваше някаква едва доловима свежест. Изумрудената му повърхност бавно се надигаше и отпускаше, сякаш дишаше. Загладените му гънки с наближаването към брега бавно се заостряха, заостряха и когато го наближеха съвсем, се изправяха рязко нагоре като огромни кристални остриета, които в следния миг се пречупваха и се сгромолясваха с грохот, превръщайки се в кипнала като мляко бяла пяна.

Пътят приближи съвсем до белия коралов плаж.

Намури изведнъж реши. Отби колата вляво върху банкета. Натисна спирачката, угаси мотора. Трябваше да се окъпе, да се разхлади.

Взе да се разсъблича. Хвърли кепето си на пясъка, изхлузи пъстрата си риза с отпечатания върху гърдите образ на Майкъл Джексън, изу сандалите си, свали внимателно от китката си електронния часовник.

И изведнъж стана друг човек. Не шофьорът Намури, а планинският папуас Намури. Як, с подскачащи мускули под шоколадовата кожа, с къси къдрави коси и сплеснат нос, с нависнали вежди и обрасла с гъста брада голяма уста, в която се виждаха почернелите от дъвкания бетел зъби.

Липсваха само украшенията от глигански бивни, от пищяла на ехидна и пера от райска птица в направените нарочно за тях дупки в носа и ушите.

Но на врата му, скрита досега от ризата, висеше огърлицата от нанизани на кокосова връв дървени клечки. От нея само не се бе отказал защото тя все още му говореше за миналото. И за общественото положение, което бе заемал. Колкото са пръчките на огърлицата, толкова свине притежава стопанинът й. А там, горе, където не достига магията на белите, все още броят на притежаваните прасета представлява истинско богатство.

Готвеше се да влезе във водата, когато го захвана отново кашлицата. Уж вече беше преминала, а то. Цяла седмица го тресе, боля го глава, тялото му сякаш се печеше на огън. И мина. Но остана кашлицата.

Тя също щеше да мине, както мина на другите работници. Но нали сега му попречи. Уплаши го — да не се задави във водата.

От грохота на вълните не чу приближаването на похитителите. Когато ги усети, те вече се бяха нахвърлили отгоре му.

Той беше папуас. Боят беше в кръвта му. Освен това мускулите му бяха заякнали още повече от тежката работа като наемник, за разлика от съплеменниците му, които по цял ден се излежаваха, докато жените вършеха цялата полска работа. И ставаха само за да идат на лов или да пресрещнат със заплашителни крясъци преминаващите групи от други племена.

Развъртя се с юмруци (беше усвоил и това умение), стресна донякъде нападателите и вече се прехвърляше в кабинката, когато някой се метна на гърба му и го свлече на земята.

Струпаха се отгоре му и останалите, затиснаха устата му да не вика, омотаха го целия с въжета, все едно пашкул.

После го хванаха за краката и рамената и тичешком навлязоха в гъсталака покрай вливащата се в морето река.

Изглежда, добре си бяха направили плана. Ако не бяха изсекли предварително пролука с мачетите, трудно биха могли да си пробият път през иначе непроходимата стена от нискостъблени палми, дървовидни папрати, твърди като желязо пандануси, всички омотани в дяволската плетеница на бодливи и парливи лиани.

Не просека, а тунел, извъртян в рехава зелена скала, набучена с безброй шипове и иглички. Но като че ли повече пареха сипещите се като дъжд кърлежи и дървесни пиявици, които тозчас се залепваха за кожата и почваха да смучат кръв.