Клифърд Саймък - Човекоядци

— Законно или незаконно?

— Там е въпросът — каза Нели. — Законно или незаконно.

Смит се обърна към роботката.

— Що за дрънканици? Ти откъде знаеш какви са му били намеренията?

— Прочетох му мислите — отвърна Нели. — Малко трудничко, защото ги беше скатал надълбоко. Но част от тях изплуваха, докато го заплашвахте, и аз успях да ги докопам.

— Ти не можеш да правиш това! — извика Енциклопеда. — Не и ти! Ти си машина!

Макензи се изхили.

— Кофти, приятелю, но е точно така. Наистина може.

Смит го погледна въпросително.

— Всичко е наред — рече Макензи. — Не е блъф. Тя ми говори за това снощи.

— Напразно се безпокоите — занарежда Енциклопеда. — Погрешно тълкувате думите й…

Макензи дочу някакъв спокоен глас, идващ сякаш от дълбините на собствения му мозък: „Не вярвай, друже. Не му се връзвай на лъжите.“

— Никодемус! Знаеш ли нещо по този въпрос?

— Цялата работа е в дърветата — каза Никодемус. — Тяхната музика ви въздейства. Тя ви променя, прави ви други. Вземете Уейд например. Той се е променил. Без да го съзнава.

— Ако имаш предвид това, че музиката те обвързва, прав си — рече Уейд.

— С това съм съгласен. Не мога да живея без нея. Не мога да напусна котловината. Вие, господа, може би сте мислили да ме вземете с вас. Но аз не мога да дойда. Не съм в състояние. Така става с всеки. Александър попадна тук за малко, серумът му беше кът. Докторите го пооправиха, но после той се върна. Трябваше да се върне. Не можеше да остане безразличен.

— Работата не е само в това — заяви Никодемус. — Променя те и по всички други направления. Може да ви направи каквито си иска. Променя начина ви на мислене, възгледите…

Уейд пристъпи напред.

— Това не е вярно — извика той. — Аз съм си същият, какъвто бях преди да дойда!

— Но оттогава си изслушал толкова много музика — продължи Никодемус. — В нея е имало толкова непонятни за теб неща. Искал си да ги проумееш, но не си могъл. Едни такива особени емоции, към които се стремиш, но никога не можеш да достигнеш. Странни мисли, които те измъчват с дни…

Уейд се сепна и се втренчи в мъжете с широко отворени очи.

— Точно така беше — въздъхна той. — Точно така беше! — Огледа се като животно, попаднало в капан. — Но аз въобще не се чувствам променен. Аз все още съм човек. Мисля и действам като човек.

— Разбира се — каза Никодемус. — Иначе щеше да се изплашиш. Ако си даваше сметка какво става с теб, ти не би го допуснал. А в твоя случай имаха само една година на разположение. Само една година за кондициониране. За пет години би бил много по-малко човек. Десет години и ще си точно това, което дърветата искат да бъдеш.

— А ние мислехме да засадим такива дървета на Земята! — извика Смит.

— Седем парчета! И хората да ги слушат. Ден след ден, нощ след нощ. Целият свят, заслушан в тях по радиото. Целият свят — кондициониран, променен от седем пеещи дървета!

— Но защо? — попита объркано Уейд.

— Защо хората отглеждат животни? — попита Макензи. — Няма да го разбереш, ако питаш животните, понеже те не знаят. Да питаш нас самите защо дърветата ни кондиционират, е все едно да питаш кучето защо сме го опитомили. Несъмнено, правят го за собствени цели, ясни и логични за самите тях. Цели, които на нас никога няма да ни изглеждат ясни и логични.

— Никодемус — обади се Енциклопеда. Мислите му бяха ледени. — Ти си предател.

Макензи се изсмя невъзмутимо.

— Тук не си прав — каза той на растението. — Защото Никодемус вече не е зеленчук. На него му се случи това, което вие искахте да се случи на нас. Той е човек във всичко, освен във външния си вид. Мисли като човек. Възгледите му са като нашите, не като вашите.

— Така е — каза Никодемус. — Аз съм мъж.

Сякаш парче плат се раздра с ярост и за миг групата бе заслепена от мощна вълна, изскочила от гъсталака, отдалечен на стотина ярда. Смит внезапно се сгърчи от болка. Вълната стихна.

Вцепенен от изненада, Макензи видя как Смит се превива, сграбчил хълбока си с ръце. Лицето му се изкриви от страданието. Коленете му омекнаха и той се строполи на земята.

Нели се втурна мълчешком към гъсталака. С пресъхнало гърло Макензи се наведе към Смит.

Смит направи опит да се ухили, но това беше гримаса. Устата му се движеше, ала думи не се чуваха. Ръката му се плъзна неуверено встрани, гърдите му се повдигаха и спускаха едва забележимо. Живото му наметало се беше изместило, за да прикрие засегнатата област.

Макензи се изправи и извади пистолета си. Един мъж, изникнал от гъсталака, се целеше в атакуващата Нели. С див вик Макензи стреля от упор. Плющящият изстрел не улучи, но половината гъсталак изчезна в ослепителни пламъци. Въоръженият мъж се метна встрани и в следващия миг попадна в обятията на Нели. Докато надаваше протяжен вик на ужас, Нели го завъртя над главата си и го запокити в димящия храсталак. Макензи, опрял пистолет о хълбока си, наблюдаваше как десният й юмрук се издига и спуска с безпощадна педантичност, чу глухия звук на душата, напускаща тялото.