Клифърд Саймък - Човекоядци

— Мисля, че точно затова те попитах — каза Макензи.

— Не съм те разбрал.

— Карай, няма значение.

— Единственият проблем — каза Енциклопеда — е в това, че не знаете накъде сте тръгнали.

— Там е цялото удоволствие — каза Макензи. — Ако знаехме къде отиваме, нямаше да е интересно. А така зад всеки ъгъл дебнат изненади.

— Да знаеш накъде си тръгнал си има своите преимущества — заупорства Енциклопеда.

Макензи изтръска горещата пепел от лулата си.

— Значи вече си ни разкрил, а?

— Не — отвърна Енциклопеда. — Това са само първите впечатления.

Музикалните дървета приличаха на сиви сгърчени призраци в мрачната утрин. Диригентите, с изключение на малцината, които не пожелаха дори да се покажат в знак на протест, че земляните ги събудиха от сутрешната им дрямка, клечаха като черни дяволчета по подиумите.

Делбърт беше яхнал рамото на Смит и стискаше с клюновидната си ръка косата му, за да не падне. Енциклопеда се клатушкаше по посока на сборището. Уейд посочи към подиума на Алдер.

Котловината гъмжеше от хаотичните мисли на множеството малки същества, наклякали по могилките си. Космите по врата на Макензи леко настръхнаха. Това не бяха отделни, овладени мисли, а поток от стотици мислички, сякаш диригентите клюкарстваха помежду си.

Жълтите възвишения стърчаха като часовои. На пътя, водещ към вала се мержелееше землеходът, подобен на разчекнат бръмбар.

Алдер се изправи на подиума си да ги поздрави. Беше гном със съмнителен вид и чепати крака. Земната делегация накляка по земята. Делбърт се изплези на Алдер от рамото на Смит. За миг всичко утихна и Макензи заговори на гнома без никакви формалности.

— Спасихме Делбърт — каза той. — Доведохме ти го.

Алдер се намръщи. Мислите му помътняха от отвращение.

— Не го искаме при нас — каза гномът.

Макензи се обърка.

— Ние мислехме… — заекна Макензи. — Той е един от вас… толкова се измъчихме, докато го спасим…

— Той е досадник — заяви Алдер. — Той е безчестник. Пълен боклук. Все ще обърка нещо.

— Не се надувай толкова — изпиука мисълта на Делбърт. — Вие сте просто едни плямпала. Тълпа заклети клюкари. Сърдите ми се, защото искам да бъда различен. Защото се измъкнах…

— Виждаш ли го какъв е — каза Алдер на Макензи.

— Е, да — съгласи се Макензи. — Понякога обаче и новите идеи имат някаква стойност. Той би могъл евентуално…

Алдер обвиняващо посочи с пръст към Уейд.

— Беше си наред, преди вие да започнете да се навъртате наоколо — извика той. — Преди да ви уйдиса на акъла. Вие го заразихте с вашите тъпи схващания за музика… — мислите на Алдер се замятаха отчаяно, после отново дойдоха на фокус. — Защо изобщо се появихте? Никой ли не ви е питал досега? Защо не си гледате работата?

Уейд, с избила изпод брадата му червенина, беше на границата на апоплектичния припадък.

— Никога през живота ми не са ме обиждали така — простена той и се удари с юмрук в гърдите. — Аз написах велики симфонии на Земята. Никога не съм се захващал с лековата музика. Никога не съм…

— Ти пък си стой в дупката — кресна Делбърт на Алдер. — Вие, момчета, хабер си нямате от музика. Тя просто ви минава покрай ушите.Не ви идва отвътре. Не ви влиза и отвън. Вързали сте си здраво гащите.

Алдер заразмахва юмруци, като чак подскачаше от ярост.

— Що за език! — развика се той. — Това е нечувано!

Целият Боул закипя от стържещи мисли на обида и гняв.

— Чакайте — извика Макензи. — Я всички по-кротко!

Уейд въздъхна шумно и моравият му цвят поизбледня. Алдер клекна отново и разтвори юмруци, опитвайки се да изглежда спокоен. Мисловният тътен спадна до шепот.

— Сигурен ли си? — попита Макензи. — Сигурен ли си, че не искате да си вземете Делбърт?

— Господине — каза Алдер, — не е имало по-щастлив ден за Мелъди Боул от този, в който разбрахме, че Делбърт ни е напуснал.

Нарастващ шепот на съгласие от страна на останалите диригенти съпроводи думите му.

— А има и други, от които бихме искали да се отървем — добави Алдер.

Отчетливо изразена подигравка отекна мисловно някъде в далечината.

— Виждате ли как стоят работите? — Алдер стрелна Макензи с очи. — С какво трябва да се борим. И всичко заради този… този… този…

При вида на Уейд мислите му пак изневериха. Внимателно клекна и отново придаде спокоен вид на лицето си.

— Ако и другите си отидат — каза той, — ще се оправим. Но докато са тук, винаги ще ни създават въртели. Не можем да се съсредоточим, не можем истински да работим. Не можем да вършим нищо така, както искаме.