Клифърд Саймък: Човекоядци

После му заговориха, не с глас, не с думи или с каквото и да било от познатите средства за общуване — може би, смаяно помисли той, говореха с тази своя същност, която наливаха в него.

— Сега се срещнахме — казаха те — и можем да те върнем обратно.

И Латимър се върна.

Стоеше в края на тухлената алея, водеща към къщата, и чуваше зад гърба си влажния ветровит шепот на първобитната гора, из чиито корони гърлено си подвикваха две кукумявки. В къщата светеха няколко прозореца. По широката морава растяха огромни дъбове, а под дърветата се гушеха изящни каменни скамейки, на които сякаш никой никога не бе сядал.

Къщата на гагарите, каза си той. Бяха го върнали в Къщата на гагарите — не на тревата зад оградата в онзи далечен свят, където мезозоят продължаваше.

Още усещаше у себе си пенливата тръпка на същността, с която го бяха изпълнили наклякалите в редица чудовища, и от нея черпеше знание и утеха.

Полицаи ли са, запита се, или може би арбитри? Същества, поели надзора над усилията на тия предприемачи, които се бореха да спечелят монопол в безбройните паралелни светове, отворени за човечеството, а може би и за други разумни народи. Те щяха да надзирават и да поправят грешките, та световете никога да не бъдат плячка за многонационалните финансови концепции на расата, която ги е открила, ами да останат като наследство и рождено право на малкото разумни народи, възникнали в необятната плетеница светове. И световете щяха да се използват по-мъдро, отколкото хората използваха своя Свят-1.

Той не се усъмни нито за миг, че това е възможно. Знаеше със сигурност, че ще се сбъдне, че след години хората и другите разумни същества ще живеят заедно в райските земи, за които бе споменал Сътън — и във всички други светове, които още чакаха да бъдат усвоени с разума и разбирането, пропуснати от човечеството. И ония странни, грубовати пазачи на етиката вечно щяха да седят на стража по върховете на безброй хълмове.

Може ли да им се вярва, запита се той и се засрами. Те го бяха погледнали в очите, бяха го изпълнили със своята същност и после го бяха върнали тук, а не в мезозойския двор. Те знаеха къде ще му бъде най-добре; навярно знаеха и всичко останало.

Потропвайки с токове, той закрачи по тухлената алея. Когато спря на последното стъпало, вратата се отвори и на прага застана човек в ливрея.

— Мъничко закъсняхте — каза икономът. — Останалите ви чакаха и току-що седнаха да вечерят. Сигурен съм, че супата е още топла.

— Съжалявам — отвърна Латимър. — Бях възпрепятстван да дойда по-рано.

— Някои мислеха, че би трябвало да ви потърсят, но мистър Джонатън ги разубеди. Каза, че ще се оправите. Според него вие сте умно момче. Твърдеше, че скоро ще се върнете — икономът го пропусна и затвори вратата. — Всички ще бъдат щастливи, че се прибирате.

— Благодаря — рече Латимър.

Крачеше и се мъчеше да не бърза, удържаше разцъфтялото в гърдите му щастие и приближаваше към вратата, иззад която долитаха весел смях и закачлив разговор.

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/483

Издание:

Клифърд Саймък. Човекоядци

Изд. Ролис, София, 1991

Колекция Орфия: Серия Фантастика №1

Превод: [от англ.] Стоян Йорданов, Любомир Николов

Художник: Дариуш Хойнацки

Печат: Печатна база на МА, София

Формат: 115×160 мм. Страници: 150. Без тираж. Цена: 5.00 лв.