Клифърд Саймък: Човекоядци

— Имате предвид местата, където пращат нежеланите личности?

— Много грубо се изразявате, мистър Латимър, но сте напълно прав. Колкото до появата на хора нейде другаде, смятам, че не е особено вероятна. Струва ми се, че човекът се е развил само благодарение на сложна комбинация от щастливи обстоятелства. Ако се вгледате по-внимателно в историята, ще стигнете до извода, че човекът изобщо не е имал надежда да се появи. Той е нещо като случайност на еволюцията.

— Ами разумът? Той се е наложил в Свят-1, а вие, изглежда, разполагате с доказателства, че е възникнал и тук. Дали разумът не е нещо, към което еволюцията се стреми и в крайна сметка го постига, независимо в каква форма и в кой свят? Сигурен ли сте, че не се е появил и в Света на гагарите? Около Къщата на гагарите са изследвани само няколко квадратни мили. Навярно и около другите станции не е по-добре?

— Задавате невъзможни въпроси — рязко отвърна Сътън. — Няма начин да ви отговоря.

Бяха стигнали до мястото, откъдето се виждаше цялата административна сграда. Сега мнозина, мъже и жени, се разхождаха насам-натам, правеха слънчеви бани, изтягаха се на тревата, събираха се на приказка по терасите, а децата радостно тичаха и играеха между тях.

Изведнъж Сътън, който вървеше по-напред, спря толкова рязко, че Латимър едва не се блъсна в него.

— Ето ги!

Латимър се взря натам, накъдето сочеше с пръст палеонтологът, обаче не видя нищо странно.

— Какво? Къде? — запита той.

— На върха на хълма, точно зад северната порта.

След миг Латимър ги различи — десетина същества, приклекнали на билото, откъдето преди няколко часа бе тичал към вратата и спасението. Бяха прекалено далече, за да ги разгледа както трябва, но смътно напомняха влечуги и изглеждаха черни като въглен, макар че не беше ясно дали това е естественият им цвят, или само илюзия върху фона на небето.

— За тях ви разказвах — поясни Сътън. — Нищо странно няма в появата им. Често клечат там и ни наблюдават. Подозирам, че сме им толкова интересни, колкото и те на нас.

— Разумните? — запита Латимър.

— Точно така.

В далечината някой изкрещя с все сила — Латимър не различи думите, ала крясъкът бе изпълнен с ужас, като рев на подплашено животно. После се раздадоха и други гласове, тълпата поде вика.

Някакъв човек тичаше през парка, устремен към североизточния ъгъл, носеше се в отчаян бяг, размахвайки ръце напред-назад, а краката му се замъгляваха от скоростта на широките крачки. Беше толкова далече, че приличаше на жива кукла, летяща към еднометровия парапет от вътрешната страна на оградата. След него търчаха и други в безнадежден опит да го изпреварят и задържат.

— Господи, това е Брийн — изпъшка Сътън.

Лицето му бе посивяло. Олюлявайки се, той побягна напред. Отвори уста да извика, но само изпъхтя.

Беглецът стигна до парапета и го прескочи със замах. Най-близките преследвачи изостанаха с няколко метра.

Брийн вдигна ръце високо над главата си. Блъсна се в електрическата ограда. Ярък проблясък го превърна в мастилено петно. По мрежата пробягаха тръпнещи огнени езици — буйни и искрящи като фойерверки. После блясъкът помръкна и на оградата остана да виси черна буца с неясни човешки очертания, от която се издигаше мазен пушек.

Над тълпата се разнесе шушнене, сякаш всички едновременно си поемаха дъх. Тичащите бяха спрели и за момент останаха по местата си. След това някои пак побягнаха, други продължаваха да стоят и отново се надигна гълчава, макар и по-тиха.

Когато се озърна Латимър видя, че хълмът е пуст; одевешните динозаври бяха изчезнали. Сътън се бе изгубил между тълпата.

Значи, това там на мрежата е Брийн, помисли той. Брийн, ръководителят на оценъчната група, единственият според Гейл, който можеше да му каже защо са го подмамили в Къщата на гагарите. Брийн, човекът, който размишляваше над психологическите експертизи, който познаваше характера на всяка подозрителна личност и го сравняваше с икономически диаграми, индекси за обществени проучвания и Бог знае още какво, за да стигне до решенията, с които позволяваше някому да остане в родния Свят-1, а другиго пращаше в забравата.

Сега, каза си Латимър, самият Брийн беше пратен в забравата далеч по-ефикасно, отколкото която и да било от жертвите му.

Все още стоеше на същото място, откъдето Сътън най-напред бе забелязал бягащия Брийн. Чудеше се какво да предприеме, защото не беше наясно как трябва да се държи с хората насреща, които се щураха насам-натам, навярно не по-малко объркани от него самия.