Клифърд Саймък - Магистрала на вечността

— Бях останал с впечатлението — неприязнено се обади Дейвид, — че ти можеш да се справиш с всякакъв вид работа без никаква помощ.

Хорас наведе глава като разярен бик.

— Престанете — намеси се с типичната си деликатност Тимъти. — Престанете и двамата. Вместо да спорим помежду си, ние би трябвало да се опитаме да обясним по най-добрия възможен начин ситуацията, в която тези посетители са попаднали като наши гости.

— Искрено бих се радвал, ако го направите — каза Коркорън. — Казвате, че никога няма да можем да заминем и въпреки това Дейвид… Вие бяхте Дейвид, нали?

— Да. Аз съм Дейвид и пътувам от време на време. Най-вече до Лондон и Париж. Веднъж и до Ню Йорк.

— Отиванията и връщанията, както ги нарекохте — обясни Тимъти, — се извършват чрез превозни средства, които ние наричаме Машини на времето. Машината, в която живееше Мартин, ви докара от Ню Йорк. Но това още не е всичко.

— Аз натиснах бутони — каза Коркорън.

— Можехте да си натискате бутони колкото ви се иска и въпреки това Машината да не помръдне. Това, което направихте, бе че натиснахте определени бутони, които свързаха Машината с контролния пулт в тази къща. И когато това бе извършено, Хорас можа да поеме управлението на Машината на Мартин.

— Искате да кажете, че само определени хора могат да управляват Машините на времето?

— Въпросът е — каза Хорас, — че сега се намираме в нещо като балон на времето — опростен термин, разбира се — през който никой не може да преминава, дори ние. Единственият начин да се мине през него е Машината на времето.

Всички замлъкнаха за момент.

— Забравих — продължи Хорас. — Призракът е единственият, който може да преминава без чужда помощ, но той е особен случай.

— Хенри — напомни му Инид. — Хенри. Не призракът.

— Струва ми се — каза Буун, — че трябва да приемем на добра воля това, което ни казахте. И както сами казвате, тук сме и нямаме възможност да заминем. Не разбирам много от това, което чух. Имам много въпроси, но вероятно по-късно ще остане време да ги задам.

— Радвам се, че виждате нещата по този начин — отвърна Тимъти. — Ние самите сме обвързани от някои ограничения, които не можем да пренебрегнем. Надявам се, че ще ви е възможно да живеете приятно с нас.

— Има само един последен въпрос, който ми се струва твърде важен, за да може да почака. Кои сте вие? — попита Буун.

— Ние сме бегълци — каза Дейвид. — Бегълци, криещи се в дълбините на времето.

— Не е така — извика Хорас. — Продължаваш да дрънкаш, че сме бегълци. Ние сме революционери, казвам ви. Някой ден ще се завърнем.

Инид се обърна към Буун.

— Не обръщайте внимание на тези двамата. Винаги се хващат за гушите. Сигурна съм, че това, което ви интересува, е откъде сме дошли. Ние сме хора, които са живели на милиони години след вас. Ние сме от вашето най-далечно бъдеще.

Нора се обади от вратата към трапезарията:

— Обядът е сервиран.

Обядът беше цивилизован и приятен, без пререкания. Дейвид разказваше за няколкото дни, които бе прекарал в Ню Йорк през двайсети век и разпитваше Буун и Коркорън за града. Тимъти говореше за някои от книгите, които бе прочел. Инид не каза почти нищо, а Ема бе приветливо мълчалива. Хорас седеше приведен напред, зает със собствени мисли. Най-сетне нещо го накара да проговори:

— Чудя се какво се е случило с Геън. Трябваше вече да е тук.

— Геън е от Атина — каза Ема. — Носи някаква нова книга за Тимъти.

— Винаги казваме Атина — поясни Тимъти. — Но всъщност те не са в Атина, а близо до града.

— Имаме също една малка група и в Плейстоцена — каза Дейвид. — В Южна Франция. Ранните дни на последния ледников период.

— Неандерталци — каза Буун.

— Да, няколко от тях. Ранни неандерталци.

— Това, което не мога да разбера — рече Хорас, все още обзет от безпокойство, — е защо е трябвало Мартин да изчезне толкова внезапно. И Стела също. Очевидно той е имал някаква малка Машина на времето, скрита в някакъв малък склад и я е използвал, за да избяга, като предварително е предупредил Стела и тя се е присъединила към него. Трябвало е да използва Машината, в която живеел. Но не го е направил. Паникьосал се е. Проклетият му глупак се е паникьосал. Уплашил се и побягнал.

— Опасявал се е, че може да го заловят в хотела — намеси се Инид. — Това изглежда ясно. Може би не се е доверявал напълно на мистър Коркорън.

— Имал е причина — каза Дейвид. — Мистър Коркорън сам призна, че негови хора са наблюдавали Мартин и Стела. Те са били следени на всяка крачка.