Клифърд Саймък - Гробищен свят

— Не — отговори пазачът. — Съвсем не е такъв.

Той ни изчака, докато заобиколихме изложбения шкаф, и тръгнахме с него.

Поведе ни по дълъг коридор, по чието продължение бяха наредени други изложбени шкафове и табла с много грижливо класифицирани и етикетирани експонати, но преминахме толкова бързо, че нямах никаква възможност да различа някой. Малко по-надолу по коридора пазачът спря пред една врата и почука. Един глас му каза да влезе.

Той отвори вратата, за да ни пропусне вътре, и после я затвори след нас, като самият той остана отвън. Стояхме току на прага и гледахме нещото — не човека, а нещото, — което седеше зад бюрото.

— И така, ето ви и вас — рече нещото. — Доста се забавихте, докато дойдете. Бях започнал да се страхувам, че няма да дойдете, че планът се е провалил.

Гласът идваше от онова, което, изглежда, беше механическият еквивалент на човешка глава, прикрепена към нещо, което би могло да бъде грубо описано като еквивалент на човешко тяло. Робот, който не приличаше на нито един от роботите, които бях виждал някога — нито на Елмър, нито на който и да било почтен робот. Напълно механично изобретение, и нямаше претенции да прилича на човек.

— Що за нелепости говорите — казах аз. — Ние сме тук. Доведе ни пазачът. Мога ли да си позволя да запитам…

— Разбира се — каза нещото зад бюрото. — Ние се познавахме на времето. Струва ми се, че може да ви бъде простено, задето не ме познахте, тъй като аз доста съм се променил. Някога ме знаехте под името Ремзи О’Гиликъди.

На пръв поглед това бе нечувано, разбира се, ала в този глас имаше нещо, което почти ме убеди.

— Мистър О’Гиликъди — каза Синтия, — едно нещо трябва да ми кажете. Колко бяха металните вълци?

— О, на това не е трудно да се отговори — каза О’Гиликъди. — Те бяха три. Елмър уби двата, така че остана само един.

Той направи знак към столовете, поставени пред бюрото.

— А сега, след като ме проверихте, заповядайте, седнете. Имаме да наваксваме някои работи.

Когато седнахме, той рече:

— Е, това е много радостно и приятно и въобще чудесно е, че вие сте тук. Всичко бяхме запланували и ни изглеждаше напълно безпогрешно, но когато човек си има работа с времето, никога не може да бъде изцяло сигурен. Изтръпвам при мисълта за това какво щеше да ви се случи, ако не бяхте пристигнали. И имам съвсем основателни причини да изтръпвам, защото ми е известно точно какво щеше да се случи. Всичко това щеше да изчезне. Макар че като си помислиш, не е точно така…

— Предполагам — казах аз, — че под фразата „всичко това“ разбирате този музей. Това е музей, нали — музей, в който се съхранява колекцията на преброителя.

— Значи, вие знаете за преброителя?

— Да речем, че сме се досетили.

— Разбира се — каза О’Гиликъди, — явно сте се досетили. И двамата сте много проницателни.

— А къде е сега преброителят? — попита Синтия. — Надявахме се, че ще го намерим тук.

— След като видя колекциите си събрани — каза О’Гиликъди, — както тази колекция, така и пo-първата и по-голяма колекция, пренесена тук от нейното скривалище в древната Балканска област, той излетя за планетата Олдън, за да води една археологическа експедиция към неговата стара родна планета. Тъй като не бе получавал новини за нея, нито пък за своите другари в продължение на много столетия, той е убеден, че неговата раса е изчезнала поради някоя от многобройните причини, които могат да доведат до изчезването на една раса. Досега не сме получили никакви вести от експедицията. Ние ги очакваме с нетърпение.

— Ние?

— Аз и всички останали мои братя — сенките.

— Искате да кажете, че вече всички сте приели такъв вид?

— Да, разбира се — каза той. — Това е част от сделката, която сключихме. Но аз забравих, че вие не знаете нищо за споразумението. Ще трябва да ви кажа.

Чакахме да ни каже.

— Ето какво ще направим — рече той, залавяйки се за работа. — Оттук ние ще ви изпратим във вашето собствено настояще, в оня момент от времето, в който сте очаквали да пристигнете, ако капанът на времето беше действал така, както аз ви бях казал…

— Но тогава вие сбъркахте — казах аз — и сега пак ще сбъркате и…

Той вдигна метална ръка, за да ме накара да млъкна.

— Никога не сме бъркали — каза той. — Направихме точно това, което искахме. Доведохме ви тук, защото, ако не бяхме ви довели, планът нямаше да може да се изпълни. Ако не бяхте тук, за да научите за плана, нямаше да знаете какво да направите. Но сега, когато се върнете назад с този план в ума, вие ще можете да допринесете за създаването на всичко това.