Клифърд Саймък - Гробищен свят

— Но тук беше неговата къща.

— Тук беше — казах аз, като не знаех какво друго да кажа.

Тръгнахме покрай реката, без да бързаме, като гледахме нагоре към върха на стръмнината и най-сетне стигнахме мястото, където стълбите слизаха до реката и свършваха на брега с площадка, покрита с големи каменни плочи, с тук-таме оставени места за засаждане на тисове и вечнозелени храсти.

Стояхме един до друг като две изплашени деца, изправени пред някакво нечувано вълшебство, и гледахме нагоре по стълбите към блестящото чудо, което увенчаваше върха на стръмнината.

— Знаеш ли за какво ми напомня това? — каза Синтия. — За стълбата към рая.

— Че как така? Нали никога не си виждала стълбата към рая.

— Ами така, изглежда точно такава, каквато са я описвали в древността. С изключение на това, че не свирят тръби.

— Мислиш ли, че би могла да я изкачиш и без да звучат тръби?

— Мисля, че вероятно ще мога.

Чудех се какво ли я караше да се чувствува тъй безгрижна. Що се отнася до мен, бях твърде озадачен и разтревожен, за да бъда безгрижен. Цялата постройка бе красива, ако човек обичаше красивото, ала построяването на сградата на мястото, на което преди беше стояла къщата на преброителя, не ми харесваше особено. Че трябваше да има някаква връзка между двете постройки, изглеждаше логично заключение, но бях затруднен да стигна до него.

Стълбището бе дълго и доста стръмно и ние напредвахме бавно. Бяхме сами на стълбището — наоколо нямаше никого, въпреки че преди известно време бяхме видели трима или четирима души, застанали на една от верандите на постройката.

На върха на стръмнината стълбите завършваха с друга площадка, много по-голяма от оная до реката, и ние тръгнахме по нея към средната веранда. Отблизо постройката бе дори по-красива, отколкото изглеждаше от разстояние. Камъкът бе снежнобял, архитектурните линии бяха нежни и изящни и от нея сякаш се излъчваше някакво благоговение. Никъде не бе издълбан надпис, от който да се разбере какво представляваше тя, и аз се улових, че се чудя безмълвно и в някакво вцепенение, какво точно представляваше.

От верандата се влизаше в зала, застинала в онзи притихнал полумрак, който човек свързва с музеи и картинни галерии. По средата на стаята стоеше стъклен шкаф, а светлината играеше върху предмета, поставен в него. На вратата, която водеше вън от залата, стояха двама пазачи — или поне предположих, че са пазачи, защото носеха униформи. Някъде дълбоко от вътрешността на сградата се чуваха приглушени стъпки и гласове.

Приближихме се до шкафа и видяхме, че в него се намира същата кана, която ни бяха показали по време на обеда. Трябва да е същата, казах си аз. Не бе възможно друг воин да се обляга така унило на щита си, нито друго счупено копие да се търкаля толкова сразено на земята.

Синтия се бе навела, за да погледне отблизо в шкафа, и сега се изправи.

— Знакът на грънчаря е същият — каза тя. — Сигурна съм в това.

— Откъде си толкова сигурна? Не можеш да четеш на гръцки. Нали каза, че не можеш.

— Така е, но името може да се разчете. Никостен. Сигурно пише „Никостен ме направи.“

— Той може да е направил много такива кани — казах аз. Не зная защо спорех. Не зная защо се мъчех да опровергая почти сигурния факт, че това бе същият предмет, който бе стоял на бюфета в къщата на преброителя.

— Сигурна съм в това — каза тя, — Трябва да е бил прочут майстор. Това трябва да е било шедьовър, щом преброителят го е избрал. А нито един майстор, веднъж сътворил шедьовър, не би направил копие от него. Вероятно е бил създаден за някоя видна личност от това време…

— Може би за преброителя.

— Да — съгласи се тя. — Точно така е. Може би за преброителя.

Дотолкова бях погълнат от мисълта за каната, та не забелязах, че единият от пазачите се бе приближил към мен, докато не ми заговори.

— Вие, струва ми се, трябва да сте Флечър Карсън — попита той. — Прав ли съм?

Изправих се, за да го посрещна.

— Да, това съм аз, но откъде…

— А дамата с вас е мис Ленсинг?

— Да, тя е.

— Не бихте ли били така любезни двамата?

— Не разбирам — казах аз — защо трябва да дойдем с вас?

— Един ваш стар приятел иска да говори с вас.

— Това е абсурдно — рече Синтия. — Ние нямаме никакви приятели. Поне тук нямаме.

— Осмелявам се да настоявам — каза пазачът, говорейки много учтиво.

— Може да е преброителят — каза Синтия.

Попитах пазача:

— Не е ли един дребен човек с лице на парцалена кукла и превзета уста?