Кир Буличов - Хора като хора (Сборник научнофантастични разкази и повест)

— Това е — каза Минц, без да скрива леката си тъга. — Малко са позакъснели.

— Нали ви казах, че са разумни — обади се Удалов. — И никаква враждебност.

Удалов вярваше в космическата дружба и бележката в цилиндъра само затвърди тая увереност.

Микроскопични водорасли плаваха по езерото и каракудите ги ядяха. Но Ложкин изведнъж се разтъжи.

— Какво има? — попита Удалов. — Защо си недоволен? Дето няма адрес ли? Ще го разберем ние адреса. Ще ги навестим и ще се посмеем заедно.

— Не заради адреса — каза Ложкин. — Мисля си дали да не потърсим още една капсула.

— Че каква още?

— Ами оная същата, дето някой е оставил на Земята преди четири милиарда години.

Невероятно, но факт — в този артистичен брадат блондин с лукаво-лирични сини очи наистина живеят двама души. Единият е роден през 1934 г. и се казва Игор Можейко. Той е жител на Москва и научен работник (вече доктор на историческите науки) в Института по ориенталистика. Когато му омръзне да проучва Бирма, той се занимава с будизъм, история на пиратството в Индийския океан и прочие екзотични проблеми… Другият се казва Кир Буличов и е значително по-млад — появил се е през 1965 г. с помощта на лиризирания цикъл разкази-етюди „Момиченцето, на което нищо не може да се случи“. Той е жител на създадения от самия него град Велики Гусляр (първият „гуслярски“ разказ е написан през 1967 г., при това в България — в Боровец). Въпреки младостта си Кир Буличов е един от най-значителните съветски писатели-фантасти. Той не обича чак толкова екзотиката и затова описва по-обикновени чудеса (във Велики Гусляр чудесата са всекидневие). И какво да прави, щом — както сам признава във „Встъплението“ към гуслярския цикъл — все още никой не е отговорил убедително на въпроса; „… защо пришълците от Космоса, избрали за цел на своето пътешествие Земята, се спускат не в Тихия океан, не в планините на Памир, не в пустинята Такламакан, даже не в градовете Осака и Конотоп, а в град Велики Гусляр?…“

В често употребяваното словосъчетание „писател-фантаст“ рядко и двете съставки са равностойни: голяма част от писателите-фантасти са повече фантасти, отколкото писатели. Кир Буличов принадлежи към по-малобройната група автори, които са повече писатели, отколкото фантасти. Не защото не умее да бъде „фантастичен“ — макар да не проявява особен интерес към парадоксите на науката, моделите на футурологията и бъдещите технически открития, той умее да бъде съпричастен към търсенията на съвременната фантастика. Примери за жанрова изобретателност от този сборник могат да бъдат „Великият Дух и бегълците“, „Половин живот“, „Снежанка“ и др. Но и те — сякаш за по-голяма нагледност — доказват как Кир Буличов винаги и преди всичко се вълнува от образа на човека, от неговите преживявания и нравствена позиция: стреми се към художествено-психологическа убедителност на характера и сугестивна повествователна атмосфера. Ето разказа „Половин живот“: какви невероятни атракции можеше да развихри авторът на този чуждоземен кораб-сонда, чиито роботи отвличат като образец на земната фауна… медсестрата Надежда Сидорова. Без да лишава читателя от специфичното удоволствие — преживяване на срещата с Невероятното, Буличов извайва с най-голямо внимание образа на трогателната — едновременно безпомощна, и силна, наивна и мъдра Надежда, която се отнася с майчинска жаловитост дори към железните „глупчовци“ и загива, спасявайки една чужда и непонятна за нея форма на живот.

Разказите на Кир Буличов са пронизани и споени от една сугестивна поетично-хумористична атмосфера. Но трябва да подчертаем — Кир Буличов не е хумористичен писател, а писател с чувство за хумор. Хуморът у него е флуид, който оцветява естетически атмосферата на разказите, а не силов ефект. Този хумор рядко е весел — той крие и печал, и лирично удивление, и тъжна ирония; израства от една неприкрита любов към човека и съчувствие към неговите слабости и житейски трудности. Буличов вярва в доброто начало у човека и винаги се стреми да го извади наяве или реабилитира (характерни примери са „Богатият старец“ и „Получихме златни рибки“). Той е в състояние да намери съчувствено-иронична финална поанта дори за свирепите горили, унищожители на първобитната цивилизация („Червен елен — бял елен“). Това е вероятно и една от скритите пружини на предразположението му към детската фантастика: все пак от целия човешки род най-много заслужават да бъдат обичани именно децата…