Върнър Виндж - Огън от дълбините

Вендейшъс изкриви устни.

— Наистина?!

— Дори ще си позволя да отбележа, че останах почти незабелязан, пък и много внимавах да не ме видят, че използвам уреда за наблюдение. И така… — Той измъкна записките от другия си джоб. — През цялото време си водих най-подробни записки. Вече знам кой къде и кога отива почти по всяко време на деня. Представете си какво влияние би имала моята техника през лятото, когато навън е светло по-дълго време! — Той сложи тетрадката на пода и я побутна към Вендейшъс. Една от частите на събеседника му пристъпи напред и я изтегли към себе си. Не личеше обаче да е особено въодушевен от тези разкрития.

— Моля да ме разберете правилно, сър. Зная, че уведомявате кралицата какво става в най-висшите кръгове от Съвета на Фленсер. Без вашите източници ние бихме били безпомощни срещу кроежите на онези лордове, но…

— Кой ви каза подобно нещо?!

Книжовника се задави. Дръж се и не отстъпвай! После се усмихна вяло.

— Не се наложи някой да ми го казва. Аз съм професионалист също като вас и зная да пазя тайна. Но помислете само — в замъка сигурно има и други с моите способности, а е твърде възможно някои от тях да са предатели. Вероятно не сте чували за тях от своите високопоставени информатори. Представете си само какво могат да ни причинят хора като тях. Ето защо се нуждаете от моята помощ. Благодарение на моята стратегия вие ще сте уведомен за всяка крачка на подчинените си. Освен това за мен ще е чест да обуча няколко групи, които непрекъснато да следят хората в замъка. Следенето може да обхване целия град — ще наблюдаваме от градските кули.

Шефът на сигурността се промъкна предпазливо покрай парапета, като небрежно докосваше камъните и ронещата се мазилка.

— Идеята ви има своите привлекателни страни. Но ако не възразявате, вече сме идентифицирали всички агенти на Фленсер и добре ги захранваме… с лъжи. Много е любопитно да науча, че лъжите идват дори от най-високопоставени наши източници. — Той отсечено се изсмя и погледна замислено през парапета. — Но вие имате право. Ако сме пропуснали дори един от тях, който има достъп до Двукракото и Компютъра… Това би било истинска катастрофа. — Той обърна още няколко от главите си към Книжовника. — Можем да се договорим: ще ви изпратя трима-четирима от моите хора, за да ги обучите по вашия метод.

Книжовника не можа да се удържи и подскочи от радост с вперени във Вендейшъс възторжени очи.

— Няма да съжалявате за решението си, сър!

Вендейшъс сви рамене.

— Сигурно сте прав. И така, на колко души сте казали за своето разследване? Ще се наложи да ги съберем, за да се закълнат, че ще пазят тайна.

Книжовника се дръпна обидено.

— Милорд! Вече ви казах, че съм професионалист! Запазил съм всичко в пълна тайна. Единствено на вас се доверих.

Вендейшъс се усмихна широко и стана почти любезен.

— Чудесно, значи можем да започваме тогава.

Вероятно гласът на Вендейшъс събуди подозрението му — фалшива нотка или пък нещо в неговата интонация — но Книжовника изведнъж застана нащрек и се огледа. В сенките на гората той забеляза неясните очертания на силуети, които се приближаваха към парапета. Беше твърде късно, когато долови и шума от мислите на нападателите. Изсвистя стрела и пареща болка проряза гърлото на Фан. Той извика, но успя да се овладее и се втурна към Вендейшъс.

— Помощ!

Това обаче беше напразно усилие. Книжовника вече знаеше , още преди другият да отстъпи и да измъкне ножовете си. Вендейшъс не помръдна, когато убиецът се нахвърли върху Книжовника и раздели частите му една от друга. Разумът на жертвата помръкна сред ужасния шум и режещата болка. Предупреди Перегрин! Кажи на Джоана! Сечта продължи сякаш цяла вечност, а после…

Част от него лежеше потънала в лепкава червена каша. Друга се луташе напълно ослепена. Джакерама се опита да събере мислите на оцелелите си части. Една беше мъртва — Фан лежеше сред нарастваща локва кръв, която димеше в студения въздух. Болка и студ… потъване, задушаване… Кажи на Джоана.

Убиецът и неговият господар отстъпиха назад от жертвата. Вендейшъс. Шефът на сигурността. Високопоставеният предател. Кажи на Джоана. Нападателите стояха и наблюдаваха как кръвта му изтича. Бяха твърде превзети, за да смесят мислите си с неговите. Изчакваха, докато съвсем загуби съзнание, а после щяха да довършат започнатото.

Беше толкова тихо. Наоколо се разнасяха само откъслечните мисли на убийците; виковете и стоновете на ранения. Никой нямаше да разбере…