Алфред Вогт - Космически хищници

— Хм — рече Сидъл, психологът, — краищата на пипалата са снабдени с вендузи. Ако нервната му система е достатъчно развита, това същество би могло да управлява всяка една машина.

Сетне заговори директорът Мортън:

— А сега по-добре да се приберем в кораба и да обядваме. След това ще ни се отвори доста работа. Искам доклад за научните постижения на тази раса и най-вече да разбера причината за гибелта й. На Земята, в ранните векове преди появата на галактичната цивилизация, една след друга културите са достигали своя връх и после са западали. От руините на предишните винаги е възниквала някоя нова. Защо това не се е случило тук? Всеки отдел трябва да направи собствено проучване.

— Ами писаната? — обади се някой. — Струва ми се, че иска да дойде с нас.

Мортън прихна, после добави сериозно:

— Стига да можем да я вкараме вътре без употреба на сила. Кент, ти как смяташ?

Дребничкият химик тръсна решително глава.

— Атмосферата тук съдържа повече хлор, отколкото кислород, като и двата елемента са в малки количества. Мисля, че кислородът в кораба би имал ефекта на динамит за дробовете на това същество.

Гросвенър бързо се убеди, че гигантската котка не бе се замислила за тази опасност. Той видя как чудовището тръгва след първите двама човека към асансьора и минава през вход А на кораба.

Двамата се извърнаха към Мортън, който им махна с ръка и подвикна:

— Отворете втория шлюз и му дайте възможност да подуши кислорода. Това ще му бъде за урок.

Малко по-късно изуменият глас на директора долетя по шлемофона:

— Дяволите да ме вземат! Котенцето не забелязва никаква разлика! Това означава, че или няма бели дробове, или хлорът не е привичен за тях. Готов съм да се обзаложа, че може да влезе в кораба! Смит, това е истинско съкровище за един биолог. Опасността може да бъде сведена до минимум, ако сме достатъчно предпазливи. Господи, какъв метаболизъм!

Смит беше висок кокалест мъж с издължено печално лице. Гласът му, необичайно мощен за неговата външност, прозвуча в скафандъра на Гросвенър:

— По време на различните експедиции, в които съм участвал, съм срещал само две по-висши форми на живот — на хлорна и на кислородна основа, двата елемента, които осигуряват окисляването на органичните вещества. Чувал съм нещичко и за същества, които дишат флуор, но досега не съм попадал на такъв случай. Почти съм готов да заложа репутацията си, че нито един висш организъм не би могъл да се приспособи и към двата газа. Мортън, не трябва да допускаме това създание да ни се измъкне.

Мортън се засмя и отбеляза:

— Изглежда, че самото то няма нищо против да остане при нас.

На свой ред той стъпи на мостика. После влезе в шлюза заедно с Кьорл и още двама мъже. Гросвенър се завтече напред, но беше само един от дузината други членове на екипажа, които прекрачиха входа. Въздухът започна да изпълва със свистене пространството около тях. Държаха се на разстояние от чудовището. Гросвенър наблюдаваше звяра с растящо чувство на безпокойство. Хрумнаха му няколко неща, които би искал да сподели с Мортън. Редно бе да има възможност да го направи. На тези изследователски кораби бе правило всички началници на отдели да имат лесен достъп до директора. Като шеф на Нексиалния отдел — макар да бе единственият му член — това трябваше да важи и за него. Системата за връзки на космическия му костюм обаче разполагаше само с обикновен приемник. Това му даваше възможност да слуша разговорите на другите по време на работа. Ако искаше да се свърже с тях или пък се окажеше в опасност, Гросвенър можеше да натисне един бутон, който му отваряше линия до централния оператор.

Той не оспорваше целесъобразността на тази система. На борда на кораба имаше почти хиляда души и беше очевидно, че не всички могат да разговарят с Мортън, когато им хрумне.

Вътрешната врата на шлюза вече се отваряше. Гросвенър тръгна заедно с другите. Няколко минути по-късно стояха пред вратите на поредица асансьори, които щяха да ги изкачат до жилищните помещения. След като размени няколко думи със Смит, Мортън каза:

— Ще го оставим да се качи сам, ако иска.

Кьорл не възрази до момента, когато вратата на асансьора се плъзна зад него и затворената клетка се понесе нагоре. Той се завъртя рязко и изрева. Съзнанието му мигновено се замъгли. Кьорл се хвърли към вратата. Металът се огъна под тежестта му и ужасната болка го влуди. Сега той беше просто животно, уловено в капан. Задраска с нокти по металната врата. Разкъса здраво заварените плоскости с дебелите си пипала. Машината изпищя в знак на протест. Кабината се раздруса, но продължи да се издига на тласъци, теглена от мощните магнити, въпреки стърчащите железа, които стържеха по външните стени. Най-накрая асансьорът достигна крайната си точка и спря. Кьорл изтръгна останалата част от вратата и се стрелна към коридора. Остана там, докато хората пристигнаха с оръжия в ръце.