Алфред Вогт - Космически хищници

Подтикван от глада, Кьорл излезе на открито. Съществата го бяха забелязали и се втренчиха в него. Тримата, които бяха най-близо, се изтеглиха бавно назад към по-големите групи. Едно от най-дребните същества извади някакъв матов прът от висящия на пояса му калъф и го залюля небрежно с ръката си.

Действията му разтревожиха Кьорл, но той продължи да напредва с дълги скокове. Твърде късно беше да се върне.

Елиът Гросвенър остана на мястото си край асансьора. Започваше да свиква да е на втори план. Като единствен нексиалист на борда на „Спейс Бийгъл“, той бе пренебрегван в продължение на месеци от специалистите, които не разбираха същността на нексиализма, а и не ги беше грижа. Гросвенър възнамеряваше да промени това отношение, но до този момент не се бе открила възможност.

Шлемофонът в скафандъра му внезапно оживя. Някой тихо се засмя и каза:

— Лично аз не бих поел никакви рискове с толкова голям звяр.

Гросвенър разпозна гласа на Грегъри Кент, шефа на Химическия отдел. Дребен на ръст, Кент имаше силен характер. Пред многобройните си приятели и симпатизанти на борда на кораба вече бе обявил кандидатурата си в предстоящите избори за директор на експедицията. Кент единствен извади оръжие при вида на приближаващото се чудовище и сега въртеше в ръцете си вретеновидния метален инструмент.

Обади се втори глас, по-дълбок и овладян. Гросвенър се досети, че това е Хал Мортън, директорът на експедицията:

— Една от причините да участвате в експедицията. Кент, е, че вие не оставяте нищо на случайността.

Забележката бе приятелска, независимо от факта, че Кент открито претендираше за поста на Мортън. Не беше изключено и да е тактически ход, който целеше да внуши на по-наивните, че Мортън не изпитва лоши чувства към своя съперник. Гросвенър не поставяше под съмнение политическата ловкост на директора. Бе преценил вече Мортън като хитър, умерено почтен и твърде интелигентен мъж, който с вещина би се справил във всякакви ситуации.

Гросвенър забеляза, че Мортън пристъпва напред. Силното му тяло изпъкваше под прозирносребристия костюм. Застана малко пред другите и оттам наблюдаваше как огромната котка се приближава през черното каменисто поле. Коментарите на останалите шефове на отдели вече достигаха по шлемофона до Гросвенър:

— Не бих искал да срещна това котенце на някоя тъмна улица.

— Не се заблуждавай. Това същество сигурно притежава интелект. Може би е представител на расата, господствала на тази планета.

— Неговите физически характеристики — Гросвенър разпозна гласа на психолога Сидъл — предполагат, че се е приспособило към околната среда като животно. От друга страна, начинът, по който идва към нас, подсказва, че си имаме работа с разумно същество, което осъзнава нашия интелект. Забележете колко сковани са движенията му. То е предпазливо и знае, че имаме оръжия. Иска ми се да разгледам отблизо краищата на раменните му пипала. Ако завършват с някакво подобие на ръка или на вендуза, бихме могли да предположим, че пред нас е потомък на обитателите на този град.

Той направи пауза и добави:

— Щяхме да бъдем улеснени, ако можехме да установим контакт. Все пак допускам, че неговата раса е дегенерирала до примитивен стадий.

Кьорл се спря, когато до най-близкото от съществата оставаха десетина крачки. Нуждата от ид заплашваше да вземе връх и да тласне съзнанието му към привличащия го хаос. Положи огромно усилие, за да се овладее. Имаше чувството, че тялото му плува в разтопен метал. Погледът му се замъгли.

Повечето от хората се приближаваха към него. Кьорл забеляза, че го наблюдават с открито любопитство. Устните им се движеха зад стъклата на прозрачните шлемове, които носеха. Улови честотата, на която се свързваха — вероятно това беше тъкмо формата на комуникация, макар че за него съобщенията бяха лишени от смисъл. В опит да изглежда приятелски настроен Кьорл излъчи своето име чрез влакънцата около ушите си и същевременно изви едно от раменните пипала към себе си.

До Гросвенър достигна провлачен глас, който не можа да разпознае:

— Усетих някакво смущение в радиоприемника си, когато това нещо помръдна онези кичурчета козина. Мортън, смяташ ли…

— Възможно е — прекъсна го шефът на експедицията. — В такъв случай това е във вашия ресор, Гуърли. Ако използва радиочестота, бихме могли да разработим код, чрез който да контактуваме с него.

Отговорът на Мортън хвърли яснота кой бе изрекъл тези думи. Гуърли, шефът на комуникациите. Гросвенър, който записваше разговора, остана доволен. Появата на звяра навярно щеше да му даде възможност да се сдобие със записи на гласовете на всички по-важни хора на борда на кораба. Той се опитваше да направи това от самото начало.