Дейвид Брин - Килн хора

Забелязвам призрака на Махарал да се прокрадва покрай три малки момчета на възраст между четири и девет години, които седят в горещата сянка на порутена веранда. Мрежестата врата усилва всяка ругатня и вик. Учуден съм, че някой уличен юридически робот все още не е цъфнал тук и не е предложил на децата брошура за лошите родителски прояви.

ДубМахарал слага предупредително пръст на устните си и най-голямото момче кимва. Сигурно познава Махарал или страданията му са прекалено големи, за да го накарат да проговори. Сивият бърза нататък и се насочва към уличката. Има само един път, така че няколко секунди по-късно минавам по стъпките му и имитирам жеста на Махарал с молба да мълчат.

Този път момчетата изглеждат по-изненадани. Средното понечва да заговори… но в този миг най-голямото сграбчва ръката му и извива кожата над китката му в противоположни посоки, с което предизвиква викове на болка и гняв. За миг и тримата се нахвърлят с юмруци едно върху друго — подражават на разправията вътре.

Сивите ми копия носят и съвестта на Албърт, така че се колебая и се питам дали да не се намеся… Точно тогава забелязвам нещо в двете по-близки момчета, което е невероятно и същевременно засилва убеждението ми. Те са дубъли! Независимо от европоидния цвят, текстурата на кожата им е изкуствена. Но защо трябва да се въвличат деца в симулацията на жесток летен следобед? Спомените им със сигурност няма да бъдат свалени.

Звучи извратено. Правя си бележка да се занимая по-подробно после. Но това ми дава повод да се махна и да изтичам нататък по тесния път покрай някой, който грижливо реставрира стар понтиак. Защо му е на призрака на учения да прекарва последните си часове в спотайване из слугинския район, изпълнен с незначителни сапунени опери? Вниманието ми се отклонява от мисли за собственото ми детство и когато прехвърлям високата ограда, виждам…

Махарал!

Сивият стои пред мен… усмихва се… държи някакво оръжие…

Няма време за мислене. Поеми дълбоко дъх! Наведи глава и нападай!

Светът около мен потъва в рев.

Какво ще стане после зависи от това с какво точно ме е застрелял…

По дяволите.

Винаги съм кисел, когато излизам от затоплящата вана… грабвам хартиените дрехи от шкафа и ги нахлузвам върху все още светещото от стартиращите ензими тяло; знам чудесно, че съм копие-еднодневка.

Разбира се, помня, че съм го правил хиляди пъти. И въпреки това винаги се чувствам, сякаш ми е връчен огромен списък с гадни задачи, изискващи от мен да поемам рискове, за които прототялото ми не би и помислило; започвам този псевдоживот, изпълнен с предчувствия за една второстепенна смърт, мрачна и не заслужаваща оплакване.

Ама че гадост. Откъде е това скапано настроение? Може би от новините на Риту? От напомнянето, че истинската смърт все още дебне всички ни?

Добре де, стига толкова! Животът все още е същият, какъвто е бил винаги.

Понякога си щурецът.

Понякога — мравката.

Гледам как сив номер едно излиза за срещата с госпожица Махарал. Взима веспата, а днешният зелен ще пътува заедно с него.

Това означава, че вторият мотопед е само за мен. Струва ми се съвсем честно. Номер едно отива да види Риту и да слухти за аферите на трилионера. В същото време аз трябва да посетя върховната вещица на „Студио Нео“. Най-малкото ми е нужно собствено превозно средство.

ИстАлбърт се обръща и се измъква от копирната стая, без изобщо да погледне назад. Какво пък, има нужда да си легне. Да даде почивка на тялото. Да го поддържа във форма, за да можем ние дубълите да се прехвърлим в него по някое време през нощта. Не се чувствам засегнат. Не много. Ако се налага да си от глина, не е зле да си сив. Поне можеш да се порадваш на истински удоволствия…

… като да се промъкваш през задръстванията, да изненадваш тъпите жълти шофьори на камиони, като рязко изскачаш пред тях, винаги да си нащрек за писъка на детектора на ченгета и да не се пречкаш на истинските хора. Дразненето на дубъли може да бъде спорт, поне докато нарушенията не превишават петточковата граница, програмирана в обществените камери, следящи всяка улица. (Отвъд този праг се бие тревога и по петите ти тръгва хайка.) Веднъж направих единадесет четириточкови нарушения без нито една глоба!

Малкият туркмен не е мощен като веспата, но затова пък е маневрен и издръжлив. Освен това и евтин. Отбелязвам си да поръчам още три. Рисковано е да разполагаш само с два мотопеда. Ами ако внезапно ми се наложи да създам армия, както стана миналия май? Как ще превозя дузина свои червени или пурпурни копия на мястото, където трябва да бъдат? С динобус ли?