Грег Беър - Радиото на Дарвин

— Аз съм Стела Нова — представи се тя. — Ти кой си?

Момчето само се усмихваше, но по лицето му пробягаха странни тикове. Стела осъзна, че нейното отвръща по същия начин. Кожата й се зачерви и тя се засмя високо от завладялото я удоволствие. Момчето миришеше на толкова много интересни неща — на семейството си, на дома си, на храната, която му готвеше майка му, на домашните котки. Докато следеше странната игра на мускулите под кожата на лицето му, Стела почти разбираше какво й казва. То бе толкова богато , това момче. Луничките и на двамата меняха цветовете си в несекващ, трескав ритъм. Зениците на момчето се свиваха и разширяваха почти със същата бързина, кожата му — когато я разтъркваше с пръсти — сякаш трепереше в отговор.

Момчето заговори — на развален английски и същевременно на испански. Движеше устните си по начин, който Стела познаваше добре — оформяше звуците от двете страни на разделения с ръбец език. Стела знаеше доста думи на испански и се опита да му отговори. Момчето подскочи от вълнение — то я разбираше! Стела винаги изпитваше досада да разговаря с хората, но този път бе съвсем различно — едва сега започна да осъзнава какви други, скрити възможности може да има общуването.

И тогава погледна настрани и забеляза Мич и Кайе.

В същия миг Кайе видя една жена на прозореца на съседната къща. Жената ги гледаше и говореше по телефона. Изглеждаше изплашена.

— Да си вървим — предложи Мич и този път тя се съгласи.

— Къде ще ходим сега? — попита ги Стела от задната седалка на шевролета. Мич караше на юг.

— Може би в Мексико — предложи Кайе.

— Искам да видя и други деца като онова момче — каза Стела почти ядосано.

Кайе затвори очи. В спомените й се мярна изплашената майка на момчето — беше го дръпнала да се прибира и бе изгледала ядосано Мич, Кайе и Стела. По държането й личеше, че едновременно обича и мрази детето си. Никаква надежда да ги съберат отново. И другата жена, на прозореца — изплашена, вдигнала телефона да позвъни на властите.

— Ще ги видиш — успокои я замечтано Кайе. — Двамата бяхте толкова хубави…

— Зная — каза Стела. — Той е същият като мен.

Кайе се обърна и погледна дъщеря си. Очите й бяха сухи; очевидно мислеше само за срещата с момчето.

— Защо трябваше да си тръгваме? — попита Стела.

— Ужасно е да я държим далеч от другите — каза Кайе на Мич.

— И какво да направим, да я откараме в Айова? Обичам я, искам аз да съм й баща и тя да си има семейство. Нормално семейство.

— Зная — отвърна с приглушен глас Кайе. — Зная.

— Кайе, има ли много като онова момче? — попита Стела.

— Около стотина хиляди — отвърна Кайе. — Нали вече ти казвахме.

— Искам да разговарям с всичките — заяви Стела.

— И нищо чудно да може — подметна Кайе на Мич.

— Момчето ми разказа за котката си — продължи Стела. — Имала две котенца. И децата много ме харесаха. Мамо, те наистина ме харесаха.

— Зная — кимна Кайе. — Ти си много красива. — Кайе го каза с нескрита гордост.

— Мич, хайде да идем в Айова — предложи Стела.

— Не и днес, зайче — отвърна Мич.

Магистралата се простираше право на юг, към пустинята.

— Не чувам сирени — отбеляза безизразно Мич.

— Успяхме, нали, Мич? — попита Стела.

При написването на този роман положих сериозни усилия научната обосновка да е максимално близо до действителността. Революцията в биологичната наука е далеч от своя край и никак не е изключено някои от предположенията, които правя, да се окажат напълно погрешни.

Докато събирах материали и разговарях с учени от различни страни, постепенно стигнах до заключението, че еволюционната биология е на прага на сериозни сътресения — не през следващите десетилетия, а по-скоро през следващите няколко години.

Още докато редактирах текста, в някои научни списания се появиха публикации в подкрепа на някои мои предположения. Така например, оказа се, че дрозофилите могат да се адаптират — в рамките само на няколко поколения — към сериозни промени в климата. Изводите от тези факти все още подлежат на разностранно тълкуване. Най-пресният от тях, в декемврийско-януарския брой от 1998–99 г. на „Ню Сайънтист“, сочи приноса, който могат да окажат човешките ендогенни вируси в развитието на HIV, вируса на СПИН. Според Ерик Таулър от Международната корпорация за научни приложения „вече разполагаме с доказателства, че ензимите на човешкия ендогенен ретровирус-K подпомагат HIV да избегне действието на някои доста мощни лекарствени препарати“. Този механизъм доста наподобява вирусния инструментариум, от който така се плаши Марк Огюстин в моята книга.