Грег Беър - Радиото на Дарвин

— В магазина всички ме гледаха — оплака се Кайе. — Чувствах се като прокажена. По-лошо, като негър . — Тя прецеди думата през стиснати зъби. Извърна се и захвърли хартиения плик с покупките на задната седалка. — Изтеглих пари от банкомата. Купих храна и тези неща… — Тя му показа няколко флакона. Имаше грим, а също бебешки кремове. — Тези са като се сменят пелените.

Мич седна зад кормилото.

— Да тръгваме — каза Кайе. — Преди някой да е повикал полицията.

— Не е чак толкова страшно — успокои я той.

— Така ли смяташ? — почти извика тя. — Ние с теб сме белязани ! Ако ни открият, ще приберат Стела в лагер, за Бога! Кой знае какво е намислил Огюстин за родителите. Мич, осъзнай се!

Той запали колата и подкара към изхода на паркинга.

— Съжалявам — заговори Кайе с разтреперан глас. — Мич, извинявай. Толкова се изплаших… Трябва да измислим нещо, някакъв план.

Облаците ги следваха — сиви, ниски, заплашителни. През нощта пресякоха границата на Калифорния, отбиха в един страничен черен път и спаха в колата. Дъждът барабанеше по покрива.

На сутринта Кайе гримира лицето на Мич, а той се опита да прикрие следите по нейното. Не беше толкова сръчен като нея.

— Ще вземем стая в някой мотел — предложи Мич.

— Защо да рискуваме?

— Сега вече почти не ни личи — успокои я той. — А и Стела има нужда от едно хубаво къпане. Не сме животни и не бива да се държим като животни.

— Добре — съгласи се Кайе, след като помисли.

— Ако трябва, ще идем в Аризона, в Мексико, дори още по на юг. Все ще намерим някъде местенце, където да се установим.

— И къде ще е това? — попита тя.

Мич не знаеше, затова не отговори. Върна се по прашния път до магистралата. Облаците се разкъсваха, зад гората се виждаше яркото зарево на изгрева.

— Слънце! — извика Стела и радостно размаха ръчички.

Малко закръглено момиче с къса кестенява коса и влажни петна върху пудрата, която покриваше лицето му, стоеше на алеята и надничаше през прашните врати на гаража. Подсвиркваше си тихо, смесвайки две вариации от една Моцартова пиеса за пиано. Някой страничен наблюдател би го взел за едно от децата с латиноамерикански произход, които играеха по-надолу по улицата и тичаха по алеите.

На Стела никога не й позволяваха да се отдалечава толкова много от малката къща, която родителите й бяха наели. Светът на улицата за нея бе съвсем нов. Тя подуши леко въздуха — винаги го правеше и никога не откриваше онова, което търсеше.

Но поне чуваше развълнуваните гласове на децата и това бе достатъчно силна примамка. Тя слезе на плочника до страничната стена на малкия гараж, бутна металната врата и забеляза три деца, които играеха на баскетбол в задния двор. Децата спряха играта и я погледнаха.

— Ти коя си? — попита едно чернокосо осемгодишно момиче.

— Стела — отвърна тя съвсем отчетливо. — А вие?

— Ами… ние си играем тук.

— Може ли и аз да играя?

— Изцапано ти е лицето.

— Това се маха лесно, вижте. — Стела изтри с ръкав пудрата, оставяйки бели петна по плата. — Ама е горещо днес, а?

Момчето — десетинагодишно — я огледа критично и каза:

— Имаш пъпки.

— Това са лунички — отвърна Стела. Така я бе научила да казва майка й.

— Ами хубаво де, може да играеш с нас — рече второто момиче, и то десетинагодишно, височко, с дълги слаби крака. — На колко си години.

— На три.

— Не говориш като тригодишна.

— Мога да чета… и да свиркам с уста. Слушайте. — Тя изсвири едновременно два тона, като наблюдаваше с интерес реакцията им.

— Божичко! — възкликна момчето.

Стела се почувства горда от учудването му. Високото слабо момиче й подхвърли топката и тя я улови засмяна.

— Обичам да играя — каза и лицето й придоби златистокафяв цвят. Момчето я зяпаше с увиснала челюст, после се отдръпна и седна в тревата, докато трите момичета играеха. Сладникавата миризма следваше Стела навсякъде.

Кайе претърси трескаво всички стаи. Беше се зачела в някакво списание и така и не усети кога Стела е излязла. Стела бе достатъчно умна да не излезе на улицата, нито да се изложи на някоя опасност, но кварталът беше беден, а и все още имаше силни предубеждения срещу деца като нея, както и опасения и страх от болести, които доскоро бяха свързани с появата на АЧЕРВ-бременностите.

Всъщност болестите бяха съвсем истински, предизвикани от древни, активирани наскоро ретровируси, някои от тях дори завършваха с фатален изход. Кристофър Дикън се бе натъкнал на една от тях преди три години в Мексико и това едва не му коства живота. Опасността отминаваше едва няколко месеца след раждане, но Марк Огюстин се бе оказал прав. Природата винаги проявяваше двуличие, когато им поднасяше даровете си.